Домът на Клаус

Повтаряше все едно и също. Бях го чувала хиляди пъти. "Заслужаваш да страдаш". Защо Клаус? Защо да заслужавам да страдам? Какво бях направила, че да го заслужа и не си ли платих прескъпо за каквото и там да си мисли, че съм направила?
- Мразя те! - Простенах тихо, защото едва успявах да си поема дъх от хватката му.
- Мразя те толкова силно... - Нямах намерение да му давам обяснения, искам извинения или пък да му се жалвам за това колко много ме нарани преди, за това в какво ме принуди да се превърна и за желанието му да ме наказва за несъществуващи вини.
- Просто го направи... Убий ме сега или кълна се, ще го направя аз... Ще намеря начин да го направя... - Винаги намирах и ако ме оставеше жива щях да се измъкна от тук и да го убия.

Сбръчках устни и въпреки волята си направих точно това което ми каза. Без дори да гъкна се изправих и тръгнах към стаята му. Какво щеше да прави сега с мен? Да ме измъчва? Как? Нямах нито един близък, който можеше да убие, а дори и да имаше просто можех да изключа болката, както го бях правила и преди.
Седнах по средата на леглото и се загледах във врата. Опитвах се да чуя какво си говорят долу, но беше доста тихо... Не се чуваха стъпки, нито гласове...

- Каквото да правиш, моля те не я убивай. - Каза Илайджа. - Има неща които искам да я попитам и ако я убиеш никога няма да разбера. Задръж още малко, приеми го като лична услуга към мен. - Бяха в гаража и подземието, затова Катрин не ги чуваше.

Пак се опитваше да си играе с ума ми, но натискът не бе прекалено силен. Сигурно просто се надяваше, че ще съм толкова уплашена и ще си кажа всичко, без да ме принуждава. Е, изобщо не беше познал.
- Не бих го определила като глупост... По скоро бих използвала думата възможност... - Отвърнах съвсем спокойно. Нямаше да треперя от страх в негово присъствие. Това само засилваше неговото удоволствие, а аз нямах намерение да му доставям такова.
- Ти не би ли се възползвал, ако ти се отдаде възможност? - Въпросът ми бе крайно многозначителен и предполагам поведението ми в момента малко го изненадваше. Определено не ме познаваше в тази светлина. Така ставаше обаче, когато изцяло се обърнеш към тъмната част от себе си. Появяваха се черти от характера ти, за които дори не си подозирал. Е, това да го дразня никога не е било проблем, но сега го правех за забавление, а тогава от глупост.

- Казах ти... - Натискът ставаше все по-силен. - Видях възможност...
Нямаше да издържа още дълго. Очите му бяха прикован в моите и беше толкова близо, че усещах как дъхът му гали лицето ми.
- Възможност да се опълча срещу теб... - Всички опити се бяха увенчали с пълен провал, оставаше само Майкъл.
- Просто трябваше да го намеря и събудя и го направих... - Не получаваше отговора който търси, защото не задаваше правилния въпрос, но мен така ме устройваше.

Опитвах се да се боря, но мозъкът ми сякаш гореше и не откривах вратичка. Просто трябваше да го кажа...
- Мислех, че белият дъб не съществува... Поне според Илайджа, той е изгорял до основи и това ви е направило на практика безсмъртни... Вашата... Твоята единствена слабост е изгоряла преди векове... Мислех, че ще трябва да се крия през целия си живот... Да бягам... От теб... Че няма да мога да ти отмъстя никога... И тогава... Тогава открих, че все още има възможност да го направя... Открих дървото... - Погледите ни пак се срещнаха, той изглеждаше изненадан и не очакваше да чуе изобщо това. Най-накрая и аз да го изненадам и изплаша.
- Никой не знаеше къде си... Дори Илайджа... Дори и да знаеше обаче, нямаше как да стигна до теб... Е, може би щях да намеря начин, но... Имах само една кама и не можех да рискувам да изпратя някой човек и да я загубя... А знаеш, че ако я използвам аз, щях да умра заедно с теб... Не исках това... - Сега сигурно се питаше от къде имам камата. Защо ще използвам нея, вместо белия дъб.
- Трябваше да измисля нещо друго и... Единственото за което се сетих беше да събудя Майкъл... Бях планирала всичко... Той... Той обеща, че няма да убива никой... Теб също, просто трябваше да те доведе при мен, достатъчно безпомощен и тогава... - Клаус на практика беше неуязвим. Камата, баща му... нито едно от тези неща не беше в състояние да го убие, но Майкъл можеше да го приспи, както бяха направили с него.
- Щях да използвам белия дъб, за да убия Майкъл... Просто трябваше да те доведе... - Нищо повече нямаше да кажа... Не исках. Това щеше да го задоволи... Надявам се.
- Не беше глупаво... Просто възможност... Която той пропиля...

Взирах се в него и недоумявах, наистина ли беше толкова тъп или просто не чуваше какво му говоря.
- Казах ти... Майкъл ми беше нужен, за да те елиминира като заплаха... Той дори не знае за съществуването на белия дъб... Щях да си отмъстя и на двама ви...
Обясненията ми обаче далеч не отговаряха на въпроса му и той започна да се изнервя. За секунда се приближи до мен и ме сграбчи за гърлото и пак зададе последния си въпрос, но на висок тон.
- Защото... Защото... Защото любовта ми към теб е по-силна от омразата... - Не исках да знае това. Караше ме да изглеждам глупава и беше поредният му начин да ме унижи.
- Доволен ли си? - Извиках и го отблъснах от себе си. - Това ли искаше да чуеш? - Разбира се, че искаше да чуе това. Искаше да знае колко слаба, колко уязвима и подвластна глупачка съм продължила да бъда, дори и след като ми бе отнел всичко. Сигурно подхранваше егото си с това. Караше го да се чувства още по-велик.
- Мразя това... Мразя тези чувства... Мразя и себе си, че ги изпитвам...

- Повдига ми се от теб... - Той беше напълно луд. Чудех се как не съм забелязала това по-рано. А да, бях прекалено заслепена от любовта си, за да видя какъв психопат е всъщност.
- Толкова си... - Нямах думи. Не знаех как да опиша всичко в една дума. Болният му мозък беше толкова болен, че дори не допускаше вероятността да не съм му изневерила и аз не бях, нито с баща му, нито пък с брат му...
- Ти си напълно луд... Искам да се махна от тук... - Започнах да се оглеждам из стаята, но нямаше нищо, което мога да облека.
- Затова ако ме убиваш давай... Ако не мислиш да го правиш просто ме пусни да си вървя... Никога не съм била с брат ти и определено това което си мислиш, че се е случило между мен и баща ти не е истина... Това обаче няма никакво значение... Вече не ми пука какво мислиш и в какво вярваш... Мразя те... Разбираш ли... Просто те мразя и онова което казах изобщо не е истина... Не те обичам... Мразя те...

Илайджа седна срещу него и замислено отпи от своята чаша. И двамата мълчаха дълго. Илайджа го правеше с надеждата, че Клаус най-накрая ще излее всичката онази натрупана омраза и ще се освободи, но Клаус беше упорит и вероятно нямаше да каже нищо повече, затова започна той.
- Винаги съм се питал защо... Защо й е да го прави... Познаваш я... Тя беше влюбена в теб... Винаги е била. Сигурен съм в това и просто не ми се връзва всичко това... Да беше импулсивна и своенравна, но те обичаше и наистина си мисля, че около цялото това нещо с Майкъл има нещо повече... Не ми се вярва просто да... Просто да отиде при него и... Защо й е да го прави? - Обикновено не обичаше да си вре носа в неща, които никак не му влизат в работата и точно в момента не искаше да защитава точно Катерина, но знаеше, че тя не е предала брат му, а дори и да беше го направила е имало някаква причина и брат му просто можеше да се качи горе и да я разбере.

Илайджа присви очи и каза:
- Много по-лесно ще е да попитам Катерина. - Напоследък тя не се чувстваше добре и силите й бяха непостоянни, в никакъв случай нямаше да рискува живота й, само защото брат му не искаше да говори с Катерина.
- Ако ти не искаш, ще го направя аз. - Стана от масата и тръгна към стаята. Когато бурята тук поутихнеше трябваше да й се обади. Искаше му се да я види, но Клаус беше тук, беше достатъчно лошо, че вече знаеше за съществуването й, за да разбира, че има нещо повече между тях.
Влезе в стаята а Катерина стоеше до прозореца и гледаше навън. Не изглеждаше щастлива от факта, че е приклещена тук.
- До кога ще продължават тези посещения? - Попита раздразнено, а аз хвърлих върху леглото някакви дънки и потник, които бях взел от стаята й.
- Може да си тръгна още сега, ако просто ми кажеш къде и как намери белия дъб. После да ми кажеш къде си го скрила и накрая, кой друг знае за него. - Не ми се искаше да губя време, затова просто я принудих да ми каже, а тя този път дори не се съпротивляваше. Знаеше, че тази битка е загубена.
- Край моста... Разбрах за него от градските архиви... После го отсякох и направих колове... Общо двадесет... Останалото изгорих... Знам само аз... Всички са в дома ми... Нещо друго? - Кратка и ясна както винаги, но много разстроена и сърдита. Мразеше да губи, а сега го бе направила.
- Не Катерина, това е всичко. - Казах спокойно и се усмихнах някак тъжно. Беше ми жал, че те двамата не могат да разговарят помежду си.
Излязох от стаята и я оставих сама с мислите й. После проверих Ребека, която също бе в печално настроение. Накрая се върнах при Клаус, за да го уведомя:
- Готово... - Вдигнах ръце във въздуха и се усмихнах доволно. - Вече знам къде са и отивам да ги взема, а теб оставям в компанията на две очарователни дами. Пожелавам ти успех. - Нямах представа как ще се справи с тях, обаче не исках да съм тук, за да разбера. Отивах да оправя кашата която Катерина бе забъркала и щях да взема със себе си Ан, разбира се ако тя искаше да ме придружи на това кратко пътешествие.

- Кога ще се махаме от тук? - Попита го тя. Бяха говорили дълго за баща им, за това каква е моята роля във всичко това и Ребека не по-малко от брат си изгаряше да ме убие. Може би с нея щях да имам по-голям успех. Толкова беше лесна за манипулиране, че чак не беше истина. Всъщност защо изобщо ми трябваше някой, за да ме убие? Можех да го направя и сама... Да, тази възможност беше по-добра от това да остана заклещена тук завинаги. Просто не можех да дишам около тях. Хванах един стол и го строших в стената. Действах бързо, колкото мога по-бързо, защото знаех, че ще чуят шума и ще довтасат веднага... Парчето дърво вече беше в ръцете ми и оставаше само да се прицеля правилно и всичко това щеше да свърши, веднъж завинаги... Той щеше да спечели, но какво от това... Щях да съм мъртва и дори нямаше да ми пука...

- О, знам това... Напълно наясно съм... Омразата ти е далеч по-голяма от това да ме убиеш... Всъщност ако изобщо имаше и поне малко истина във всичко което казваш или просто щеше да ме оставиш да живея наистина или просто щеше да ме убиеш... Ти обаче не искаш нито едно от двете и единствената причина поради която ме спаси тогава и ме оставяш жива сега, е защото искаш да страдам... Искаш да си платя за... Дори не знам за какво трябва да си плащам Клаус... Никога не си ме обичал... Ти си абсолютно неспособен на това, защото умееш единствено да получаваш без да даваш... И аз приключих с това... Приключих с теб...
Всичко което правеше, което някога бе правил, бе заради самия него. Просто така беше устроен или пък така разбираше любовта. Без значение, бях се наситила на неговата любов.
- Защо просто не ме оставиш на мира... Получи каквото искаше... Съвсем скоро ще имаш и оръжие с което веднъж за винаги да се отървеш от баща си и ако няма да ме убиваш за какво съм ти? Уби всички, за които някога ме е било грижа... Всъщност превърна ме в някой който не го е грижа за абсолютно нищо... Така, че какво повече искаш? Получи всичко... Ти спечели... Край на играта...

Очите ми бяха пълни със сълзи и когато спомена от онзи ден се върна отново, те се стекоха по бледото ми лице.
- Наистина ли не знаеш какво се случи в онзи ден? - Може би не искаше да го повярва или не можеше, но той знаеше какво се случи онзи ден.
- Добре тогава... Нека го направим по твоите правила... Това което се случи в онзи ден е, че твоят баща реши да използва мен като средство да нарани теб... Случи се това, че оскверни тялото ми и го направи така, че да станеш свидетел на това... И трагедията изобщо не беше в това, какво е направил той с мен или какво си видял, а в това, че избра да повярваш на него... Избра да оскверниш любовта ни... Не той... Ти го направи... - Тогава дори не бях докосната от мъж. Бяхме решили, че ще бъдем заедно, когато се оженим и...
- Ти не успя да ме защитиш от него и аз платих цената, която бе предназначена за теб... Този ден обаче ми показа, колко глупава и наивна съм била... Никога няма да бъда същата глупачка отново Клаус... Никога повече няма да повярвам на нито една дума която излиза от устата ти, защото всичко е една огромна лъжа...