Никога не е късно...

В първия момент се намръщих, защото скрития й замисъл никак не ми хареса. Идеята за кучето си беше нейна, освен това не исках ако се получи, аз да обера лаврите, за нещо което е било изцяло по нейна инициатива. Но тя беше права за едно - трябваше все по някакъв начин да намеря общ език с това хлапе, защото обичах майка му, а ако той продължаваше да ме мрази и да мрази нея защото е с мен, можех да я загубя, а аз не исках да я загубя.
Но и вече бях стар за всичко това. Бях водил толкова войни със собствената си дъщеря, че не знам дали бяха останали още сили те първа да печеля любовта и на нейния син. Божичко, искаше ми се нещата да са толкова по-лесни и да не трябва отново да се разправя с тинейджъри, но исках Ан да е щастлива, така че щях да направя каквото е необходимо, за да видя усмивка на лицето й.
- Добре, ще опитам... - Казах и я целунах.
- Аз също искам всички да се разбираме и той да ме приеме като част от семейството ви, затова ще опитам да се сближа с него... - Ако той ми позволеше разбира се, но нямаше да навреди и ако съм малко по-настоятелен в опитите. До момента бях избрал да съм в една неутрална позиция. Не се бърках в техните взаимоотношения и не се налагах по никакъв начин, защото не го чувствах като редно. Ан обаче сякаш имаше нужда от това да бъда по-ангажиран с Марк и ако това щеше да я направи щастлива, щях да положа усилия да се случи.