Власт!!!

Меко казано бях изненадан от реакцията й. Очаквах всичко друго освен това. Тази прегръдка... Изведнъж съжалих, че се бях държал толкова грубо и бях наговорил всички тези неща, но те до някъде бяха истина. Преди да я срещна не исках истинска връзка, после някак без да се усетя имахме нещо като връзка или поне за нея беше нещо като връзка, за мен си беше съвсем истинско. Влюбвах се в нея, а към днешна дата бях сигурен, че я обичам, но не можех да й го кажа, особено сега когато знаех всичко което тя иска и изпитва. Ако кажех, че я обичам това само щеше да й даде празни надежди, че мога и да се променя, но в крайна сметка щеше да се разочарова, защото нямаше да го направя и тогава щеше да я боли още повече.
Брак?! Деца?! Наистина ли искаше всички тези неща? Но що за въпрос? Естествено, това искаше всеки нормален човек. Аз обаче не бях нормален, бях повреден още при раждането си, а тя бе изтеглила късата клечка с мен.
- Съжалявам, че ти се развиках... - Казах и обгърнах крехкото й тяло с ръце, като погалих гърба й.
- И че не съм този който си очаквала да бъда... - Наистина ми се искаше да мога да й дам всичко онова което искаше, но знаех че не съм в състояние да го направя.

Вал видимо изпадна в паника, но аз въпреки ситуацията запазих спокойствие, въпреки че бях хванат неподготвен. Въобще не очаквах този нещастник да ни последва до тук и въобще да има наглостта да ме заплашва с оръжие на сред Париж.
- Спокойно... Всичко ще е наред... - Казах само с устни на Вал, за да я успокоя. Не исках да се тревожи. Нямаше да позволя на този изверг да я нарани.
- Доста си смел и глупав, ако си мислиш че това ще ти се размине. - Казах на нещастника и опитах да звуча спокойно, въпреки че вътрешно направо изгарях. Не ми пукаше, че ме държи на мушка, просто се побърквах от мисълта, че може да нарани нея.
- Ще ти направя предложение и се надявам да ме послушаш, защото в противен случай целия ад ще се излее върху главата ти. - Рядко отправях заплахи, но когато го правех бях дяволски сериозен, в това което казвах.
- Вземи безмозъчните си маймуни и се махайте, докато все още имате тази възможност, защото ако решиш да направиш нещо различно от това, тогава по-добре да бягаш и да се криеш... Да бягаш и да се криеш, защото намеря ли те, а аз ще го направя, ще ти се прииска да не си се раждал... - Вината за всичко това бе моя. Трябваше да се справя с този луд човек, още когато чух първата му заплаха. Трябваше да съм по-внимателен....

Остра изгаряща болка премина през тялото ми и извиках без глас, докато летях към земята, но това което ме притесняваше в момента бе не болката, а това, че той отвеждаше Ваалет. Протегнах ръка в отчаянието си и болката стана още по-силна, но не ми пукаше.
- Пусни я копеле такова... - Чух се да казвам преди всичко пред очите ми да причернее. Замигах отчаяно и когато отново можех да виждам, макар и ужасно разфокусирано, видях как я натикват в някаква кола. Запълзях или поне се опитах, сякаш с това можех да я спася, но истината беше, че не бях изминал и сантиметър, когато возилото, в което бяха вкарали Вал, потегли с мръсна газ. Опитах се да проследя с поглед, но изведнъж около мен се насъбраха хора. Някой притисна раната ми и се сгърчих от болка.
- Вал... Вал... - Сочех след колата, но сякаш никой не разбираше какво искам да кажа и в опитите си да обясня, просто загубих съзнание.
Когато се събудих отново, се намирах в някаква болница. Някаква жена в бяла престилка ми обясняваше, че са ме простреляли и съм претърпял тежка операция. Имало усложнения, защото куршума засегнал важни органи... Искаше ми се да я накарам да спре да говори и да ми каже къде е Ваалет, но усещах как отварям устата си напразно. Сякаш от нея не излизаше и дума.
- Трябва да си почивате сега. - Каза на френски. - Ще ви дам успокоително... - И пак потънах в сън.
Будих се и заспивах още няколко пъти и процедурата се повтаряше. Аз исках да потърся Вал, а те ме упояваха и караха да заспя отново. Сънувах я през цялото време и онази сцена се повтаряше отново и отново пред очите ми и аз никога не успявах да я спася... Бях твърдо решен, че когато отново се събудя, ще я намеря...
Събудих се и разбрах, че от инцидента до сега е изминала цяла седмица, в която съм претърпял две операции и в момента състоянието ми е стабилно, но трябва да остана в болницата за сега. Видимо побеснял аз се развиках и започнах да вадя системите с които ме бяха окачили.
- Успокойте се господине... Трябва да лежите... - Две сестри се опитваха да ме върнат обратно в леглото, когато в стаята влезе Франк. Той веднага ги махна от мен. Слава Богу...
- Франк... - Казах с облекчение. - Ваалет...
- Трябва да почивате сър...
- Не, трябва да намеря Ваалет... Тя... - Той кимна с глава.
- Знам сър... Мисля, че е била отвлечена от този, който ви е причинил това... Вече го търсим... Полицията също...
- Знам кой го направи... Беше онзи нещастник... - Обясних му всичко до последния детайл който си спомнях. Той веднага говори с някой по телефона и после пак се обърна към мен.
- Какво ще кажете да оставите това на мен сър... Вие си почивайте, а аз обещавам че ще я намерим за нула време...
- Не! Няма да си почивам Искам я тук... Имал си цяла седмица да я намериш и не си го направил... - Цяла седмица! Не ми се искаше да си мисля какво може да й е причинил онзи изверг за толкова дълго време... - Донеси ми дрехите Франк... Махам се от тук...
- Но сър...
- Веднага! - Изревах.

Докато крещях на Франк в стаята ми влязоха някакви френски полицаи. Знаех френски, но нямах време за тях, затова се престорих, че не разбирам и думичка от това което казват. Това щеше да ги накара да потърсят преводач, а докато го направят аз вече щях да съм се свързал с адвокатите си и те да се оправят с полицията.
Тогава обаче влезе някакъв мъж в стаята ми. Изглеждаше ми познат, но докато се сетя кой е, той вече беше прогонил полицията и се беше представил. Чак тогава се сетих от къде ми е познат, беше говорил онзи ден с Ваалет. Какво ли пък искаше сега и какво изобщо правеше тук? Наистина не бях в настроение за този човек, освен това ума ми бе зает с това да открия къде може да е Ваалет. Той обаче беше прекалено настоятелен в желанието си да говорим, затова му позволих да каже каквото има да казва. Тогава разбрах, че става дума за нея и вниманието ми бе привлечено. Поиска да говорим насаме, но Франк остана. Нямаше да рискувам отново някой да ме върне в болничното легло. Нямах представа кой е този мъж и освен това не го харесвах изобщо.
Той започна да говори и да ми разказва някаква налудничава история, в която изведнъж бе решил, че е баща на Ваалет. Или беше напълно луд или наистина знаеше къде е тя, а в този момент аз наистина бях отчаян и всяка информация щеше да ми е полезна.
- Добре тогава... - Казах като му нямах никакво доверие.- Кажете ми къде мислите, че я държат и аз ще се погрижа за нея... - Франк наостри уши. Той също не изглеждаше така сякаш има доверие на мъжа. И как иначе изглеждаше прекалено подозрителен.
- Е? - Попитах нетърпеливо. - Ще кажете ли или ще продължавате да ми губите времето, в което мога да я търся?

Този тип започваше да ми става все по-неприятен и неприятен, но изглежда сега той държеше Ваалет, а това беше всичко което ме интересуваше. Прихванах се за стомаха и се изправих въпреки адската болка, която изпитах докато го правех.
- Къде е тя?! - Попитах с вледеняващ глас, който трябваше да му подскаже, че ако не ми каже още сега къде е Ваалет ще си има сериозни неприятности.
- Искам да я видя веднага! - От разговора и изражението му разбрах, че нещо се е случило с нея, което само ме караше да искам още по-силно да я видя. А щом това се случеше, нямаше да позволя на никой повече да я доближи, дори на метър.
- Заведете ме при нея! - Заповядах едва крепящ се на краката си. - Веднага!

Качих се в колата на мъжа, а Франк и останалите момчета се движеха в два бронирани джипа зад нас. Не знаех къде ме води този човек, но силно се съмнявах да ме заведе при нея иначе щеше да стане наистина лошо. Въпреки всичко и егото си, приех инвалидната количка, защото много скоро след като се изправих на крака осъзнах, че няма да успея да се задържа за дълго на тях.
Когато стигнахме в къщата, която беше в покрайнините на Париж, слязохме от колите и казах на Франк и момчетата да изчакат навън. Не ме беше убил до сега, едва ли искаше това. Влязохме и аз вече нервничех от нетърпение. Бях ужасно притеснен какво се случва с нея. Дали е добре и дали изобщо е в тази къща. Оказа се, че е... Но... Но щом влязохме в стаята и видях в какво състояние е, кръвта ми направо кипна. Изпитвах такъв неописуем гняв, че ми идеше да изпотроша всичко наоколо. Не бях ядосан на нея, даже не бях ядосан и на онова говедо. За всичко това обвинявах себе си и своята наивност. Аз бях позволил всичко това да й се случи.
Изправих се от стола и избутах възрастния мъж, за да мога да стигна до нея. Едва додрапах до леглото и седнах в края. Въпреки синините и раните, все още виждах красивото й лице. Спеше и изглеждаше толкова спокойна и крехка. Очите ми се напълниха със сълзи когато я видях в този вид. Сърцето ми умираше докато я гледах така. Хванах малката й ръчичка и в вдигнах към устните си, които залепих за нежната й кожа.
- Съжалявам... - Шепнех едва чуто, беше повече като мисъл отколкото изречено на глас. - Съжалявам... - Щях да убия онова копеле нещастно, но преди това щях да го накарам да страда, ама истински. Щях да му причиня много по-лоши неща от тези които той е причинил на нея.
- Вал? - Протегнах треперещата си ръка към нея и несигурно едва едва докоснах лицето й, само за секунда, беше ме страх, че ще й причиня още повече болка, ако ръката ми се задържи.
- Вал събуди се... Ще... Ще се махнем от тук и всичко ще е наред, чуваш ли... Той ще си плати за това което ти е причинил... - Не знам дали ме чуваше, но ми се искаше да ме чува и да знае, че сега е в безопасност.

Не откъсвах очи от нея и не можех нито да събера мислите си, нито да се успокоя. Този вулкан от чувства, който изпитвах в момента напълно замъгляваше мозъка ми и всичко което исках е тя да се събуди и да бъде добре. Исках да мога да я прегърна и целуна отново, без да се страхувам, че ще я нараня. А в момента си мислех, че дори дишайки мога да я нараня. Изглеждаше толкова беззащитна и крехка. Обичах я! Обичах я с цялото си сърце и да я виждам в това състояние беше сякаш някой ме пробожда с шило през сърцето и го върти, докато умирам бавно.
- Да, разбира се... - Отвърнах отнесено на доктора, който каза, че й е нужна почивка. Думите му сякаш внесоха малко ред в главата ми и аз внимателно поставих ръката й обратно върху леглото и подсмръкнах. Не бях осъзнал, че плача. Бързо изтрих сълзите си, за да не изглеждам като женчо и погледнах към другия мъж.
- Ще останем докато е в състояние да бъде преместена. - Не исках услуги от този мъж. Не знаех какво всъщност цели и защо ни помага, дали изобщо ни помага или е нещо друго, но сега най-важно бе тя да се възстанови, после щях да мисля за всичко останало.
Изправих се от леглото и извадих телефона си.
- Искам да я прегледа и друг лекар... - Казах и набрах номера на Франк, като ясно го инструктирах какво искам да направи. За сега просто исках да доведе някой, който да я прегледа и да ми каже как и кога ще мога да я преместя. В Америка имаше добри доктори и те щяха да се погрижат за нея, само първо трябваше да стигнем до там.
- Надявам се, че няма да имате нищо против... - Казах го едва след като вече бях говорил с Франк и му бях казал да ми доведе лекар.

Негова дъщеря... Разгледах лицето му изучаващо, а после погледнах и нея и си казах, че това не е възможно. Бях сигурен, че "добротата и гостоприемството" на този мъж са с цел, просто още не бях разбрал каква е тя, затова исках възможно най-бързо да изведа Ваалет от тук, а след това щях да се заема както с този мъж, така и с онзи, който й бе причинил всичко това.
- Знаете ли... Напълно прав сте, че ви нямам никакво доверие. Не ми изглеждате като добър и почтен мъж. - Беше тръгнал да търси момиче, което бе видял веднъж в един хотел и изведнъж беше решил, че му е дъщеря? А и освен това бе споменал за робините, а щом знаеше за това, значи и той се е възползвал от тези услуги някога, а беше възможно все още да го прави. Може би онзи нещастник някога се бе опитвал да продаде Ваалет и на него и затова знаеше коя е тя и къде да намери нещастника. Имаше прекалено много не връзващи се неща и трябваше да помисля за тях, но точно сега не можех да мисля за нищо друго освен за Ваалет.
- Що се отнася до ДНК-а теста,ще я доближите само през трупа ми! - Можеше да работи с онзи мъж или и той самия да я иска за себе си, а можеше и аз да съм прекалено параноичен, но наистина не му вярвах и не го харесвах, не го харесвах още от онази среща в хотела и предложението му да му гостуваме в хотела.
- Всъщност как изобщо разбрахте какво се е случило и че тя липсва? Следите ли ни?

Бях проверил всичко за Ваалет, когато я купих от онзи мъж. В последствие бях използвал услугите и на частен детектив, за да науча повече, но нямаше кой знае какво. Всичко което успях да намеря за нея бе написано в папката която вървеше заедно с нея при закупуването й. Там имаше акт за раждане и документи. Дори и робиня, тя имаше такива. Всички имаха, просто господарите не обичаха да споделят такива неща със своите момичета, а и аз не бях сметнал за необходимо да й казвам всички тези неща, защото името което беше записано в акта й за раждане не водеше до никъде или поне тогава си мислех, че не води до никъде. Сега нещата изглеждаха малко по-различни. Ако този човек казваше истината и просто не си беше измислил тази история знаейки къде е родена и, че майка й е починала при раждането, тогава можеше и наистина да се окаже неин баща.
Погледнах към нея. Никога нямаше да ми прости ако той се окажеше неин баща, а аз съм забранил той да се доближава до нея. Отново разгледах лицето на мъжа, трябваше да призная, колкото и да не ми се иска, че може и да не е чак толкова лош колкото изглежда, а и историята звучеше доста правдоподобно, за да я е съчинил току що. Още не бях склонен да му се доверя, но трябваше да проверя и изключа възможността той да е неин баща, иначе нямаше да си го простя никога.
- Нека кажем, че в знак на благодарност за помощта която ми оказахте ви позволя да направите ДНК анализ, но ще ви помоля да не казвате нищо на Ваалет, докато не се знае със сигурност. - Не исках да й давам напразни надежди, за нещо което може и да не е истина и имаше голяма вероятност да е именно лъжа. Беше преживяла достатъчно през последната седмица и ако щях да й съобщавам нещо, то щеше да е или че има баща или пък нищо.
- Не искам да й даваме надежди за нещо което вероятно не е така...

Последните дни бяха мъчителни. Търпението ми се изчерпваше и в къщата идваха какви ли не лекари и всеки ми казваше, че трябва да имам търпение. Обаче аз нямах вече такова. Исках да отвори очи и да чуя от нея, че е добре. Това обаче така и не се случваше. Добрата новина бе, че докторите твърдяха, че лечението й понася добре. Не знам какво точно значеше това, единственото което правеха е да я захранват венозно и това беше. Никакви лекарства нищо... Казаха, че когато се събуди ще й дадат нещо за болката, но за сега това беше всичко.
Моята операция също заздравяваше по план, но най-добрата новина бе че не се бе инфектирала, а за сега това ми беше достатъчно. Почти през цялото време стоях при нея. Не се отделях от леглото й, спях на стола до леглото, за да съм сигурен, че когато се събуди ще съм тук. С Жерар бяхме сключили сделка, щяхме да останем тук, докато резултатите от ДНК теста излязат. Вече можеше да я преместя ако искам и наистина обмислях тази опция, защото мислех че тези френски лекари не знаят нищо. Почти бях на път да организирам всичко за заминаването ни, когато най-неочаквано и най-накрая тя отвори очи. Сякаш истинска планина от камъни падна от плещите ми и аз едва сдържах желанието си да я грабна в ръцете си и да я разцелувам. Толкова бях щастлив, че виждам отново прекрасните й очи и че чувам гласът й. Толкова ми липсваше този глас и този поглед.
- В безопасност... - Отвърнах тихичко и се преместих на леглото до нея. Целунах ръката й, там ми се струваше най-безопасно в момента.
- Как се чувстваш? Имаш ли нужда от нещо друго? Боли ли те нещо? - Какъв въпрос само, естествено, че я болеше. Сигурно всичко я болеше. - Ще извикам доктора...

Погледнах го едва едва през рамо.
- Сега не мога Жерар... - Сопнах се и пак погледнах с умиление към Ваалет.
- Ще погледна по-късно каквото и да имаш да ми показваш... - Последното го казах по спокойно, защото гледах към нея и не исках да я плаша с лошото си настроение. Бях жадувал толкова дълго време за този миг, че не исках никой да ни прекъсва или пък да се отделям от нея.
- Изпрати доктора, това ще е достатъчно... - След малко чух врата да се затваря отново и се усмихнах леко. Пак бяхме сами.
- Много ме уплаши знаеш ли... - Казах и съвсем внимателно преместих едно немирно кичурче коса, което й покриваше очите и вероятно я дразнеше.
- Но се радвам, че най-накрая си будна... - Тогава събрах смелост, а и желанието ми надделя. Наведох се към нея, въпреки болката в стомаха и нежно докоснах челото й с устните си. Задържах ги там малко по-дълго от необходимото, но накрая се отдръпнах, за да не я притеснявам, а и наистина имах чувството, че ще падна върху нея, ако не се отдръпна.
Доктора дойде почти веднага. Не излязох от стаята, но се отдръпнах за да може да я прегледа. Каза, че всичко е наред, даде й някакви обезболяващи и ни съобщи, че е време за истинска храна. Щеше да поръча да й приготвят нещо в кухнята, леко и питателно, защото отдавна не беше яла истинска храна и не искахме да прекалява. Каза, че за сега няма да маха системата, която я захранваше и аз се съгласих. После й помогна леко да се поизправи. Исках аз да го направя, но все още не бях достатъчно добре, затова той го направи вместо мен.
Пак останахме сами, а аз отново се усмихнах:
- Чу го... Ще бъдеш добре, само трябва да си почиваш докато се възстановиш напълно... - Опитвах се да се усмихвам, но истината бе, че се ужасявах от това което онзи нещастник й бе причинил. Страхувах се да питам, а и не исках да я връщам пак там. Исках да се почувства добре и в безопасност.

Уплаших се, че ще се нарани и затова изпълних желанието й, а и като се замислиш нямаше какво да се крие, рано или късно щеше да го види, така че...
- Вал погледни ме... - Беше се разстроила повече отколкото предполагах.
- Вал, чуй ме... - Говорех й аз, но тя бе прекалено разстроена и ужасена, защото това нещо на стомаха й я връщаше към спомени, които исках да изтрия от съзнанието й.
- Вал... - Нямах друг избор освен да взема лицето й в ръце и да я накарам да ме погледне. Тя не искаше, но в крайна сметка го направи. - Чуй ме сега... - Божичко беше толкова трудно да я виждам как страда.
- Това е само временно... - Казах и погалих нежно влажните й бузи. - Повярвай ми, ще го махнем... - Вече бях говорил с няколко пластични хирурга. Нямаше да стане от веднъж, но ако искаше да заличи това нещо от тялото си, а бях сигурен, че ще иска, когато се възстанови напълно, щеше да претърпи серия от пластични операции и докторите даваха гаранция, че няма да има й следа от жигосването. Щеше да остане белег, но от самите операции, който щеше да е едва забележим.
- Моля те, искам да се успокоиш... Все още си много слаба и трябва да си почиваш... - Тя не спираше да плаче, но се облегна обратно назад на възглавниците и ме остави за залепя отново марлята. Не исках раната да се инфектира, ако стои прекалено дълго на открито.
- Ще залича всичко... Ще видиш... - С времето щях да й създам толкова хубави спомени, че да не остане място за лошите.