Re: Къщата на Антея и Илайджа (16 година)

by **Илайджа** Чет Юни 05, 2014 4:57 am

Новата Омега? Това значеше само едно или беше убила или скоро щеше да го направи. Изведнъж изпитах съжаление към нея, но после погледа ми попадна върху Алек и изражението ми веднага стана сериозно.
- Къде са ти дрехите? - Попитах аз дърпайки го леко настрани. Не исках да показвам пред Ан колко съм разочарован от това, че Алек се е напил, главно, за да не я тревожа още повече, но той си заслужаваше конското, защото можеше да се случи нещо много по-лошо от това да го халосат по главата и това, че е бил пиян и не е можел да защити самия себе си адекватно, ме изпълваше с ужас.
- Никога повече не прави така, чу ли! - После го придърпах в бащина прегръдка и го потупах по гърба.
- Ще я намерим, обещавам! - Ако беше необходимо щяхме да преобърнем всичко, но щяхме да намерим Ема, в това бях убеден.
- Сега върви и помогни на майка си. - Погледнах го право в очите и сниших малко гласа си. - Днес не се чувства много добре. - Което означаваше, че не трябва да се напряга прекалено много и Алек трябваше да впрегне силите си, в това да й помогне.
- Ще отида да проверя дали Ема не е някъде в къщата! - Казах вече на всеослушание.
- Връщам се след малко. - Отидох до Ан и я целунах по челото. - И никакви глупости докато ме няма ясно? - Това се отнасяше за детската част от присъстващите в стаята, с който веднага след като намерим липсващото звено щяхме да си поговорим сериозно.
Излязох светкавично от къщата и се озовах в тази на брат си. Навсякъде имаше пияни тинейджъри, подскачащи наляво надясно. Подритваха чаши по земята, някой от мебелите, вече не ставаха за нищо, а познавайки брат си, ако скоро Ема не се появеше, дори и съсипаното канапе, щеше да е повод за хвърчащи глави. Което ми напомняше, че ако не я открия тук, ще трябва да му се обадя.
Излязох на сцената и направих знак на групата да спре да свири, след това взех микрофона и въздействах на всички намиращи се в двора:
- ВСИЧКИ ДА МЛЪКНАТ! - Настана тишина дори и муха да прехвръкне, щеше да се чуе.
- НЯКОЙ ВИЖДАЛ ЛИ Е ЕМА...

by **Алекзандър** Чет Юни 05, 2014 5:16 am

И аз обвинявах себе си в това,ако не бях пил сега нямаше да стигнем до тук,щях да защитя Ема и нямаше да се озовем тук. Сега вече не усещах болката в главата но майка не изглеждаше много добре. Толкова бледа и на моменти потреперваше сякаш от студ. Не разбирах,какво и ставаше,тя беше толкова силна,какво се случваше,просто се преуморяваше с хилядите си задължения. Станах и намерих бързо една карта,като я сложих в трапезарията на голямата маса. Майка ми се приближи към картата,като я погали,прекрасните и пръсти минаваха така нежно и красиво,майка ми е много красива жена винаги в мен беше в обряза на някоя кралица. Близки бях ме макар на моменти да си правех моите си неща. Тя можеше вече и без капка да намира хора,посипваше прах и не след дълго ги намираше.
Посипа прах върху картата и започна да нарежда думи,който и аз знаех но не можех да и помогна сега. Само,че нещата изглеждаха по сложни,не успяваше,което е толкова странно:
-Какво има?
Погледнах към нея,тя поклати глава:
-Нищо Алек нищо...
Протегна ръка към Крисчън и каза:
-Съжалявам но ще ми трябва една капка от кръвта ти,явно е по силна магия...
Или отслабваше,Крис се съгласи,а и беше нужна само една капка. След миг се задвижи но ужасно бавно,майка започна да трепери,нещо се случваше. Подпря се на масата:
-Мамо,добре ли си...
Присегнах се да я хвана но тя ме отблъсна:
-Нищо ми няма...
Продължи но цялото и тяло се разтресе,а след миг два,се строполи на земята,веднага се приближих към нея и я прегърнах,какво и ставаше никога не я бях виждала такава:
-Мамо,какво ти има,събуди се...
Погалих я по лицето и не отвори очи веднага,отвори ги прекалено бавно и едва едва:
-Какво има?
Бавно вдигна ръка и ме погали по лицето,нямаше сякаш сила. В същия момент се появи Илайджа,който беше ужасно шокиран,със сигурност не очакваше това:
-Нещо се случи,припадна...

by **Илайджа** Чет Юни 05, 2014 5:30 am

След "разпита" не разбрах абсолютно нищо. Никой не беше видял и не бе чул нищо. Беше напълно безполезно повечето от тях бяха мъртво пияни, а тези които все още можеха да стоят на краката си, нямаха представа къде може да е тя. Обходих цялата къща, нямаше и следа от нея, което ме принуди да се обадя на Никлаус. Не му казах какво е станало, просто му казах, че трябва да дойдат с Катрин до дома ми и после затворих. Той продължаваше да звъни, но нямаше смисъл защото нямаше да говоря за това по телефона.
Когато се прибрах обаче, на пода във всекидневната ме очакваше още по шокираща и неприятна изненада. Ан лежеше в ръцете на Алек, който беше сякаш още по шокиран и уплашен от преди малко, също като мен. Свлякох се до тях на пода и веднага придърпах Ан. Пулса й бе прекалено слаб и по всичко личеше, че полага огромни усилия да диша самостоятелно. Погледнах Алек и после Крис:
- Искам да намериш баща си и да го доведеш незабавно тук! - Не подлежеше на обсъждане и нямаше време за губене. Исках да знам дали той ще успее да я излекува или щеше да се наложи да го направя аз.
- Върви! Веднага! - Имах лошо предчувствие за всичко това.

by **Антея** Чет Юни 05, 2014 5:46 am

-Илайджа...
Улових го за ръката,защото брат ми нямаше силата да ми помогне,никой нямаше силата това да се случи. Времето ме притискаше ужасно много и въпреки всичко случващо се трябваше да прехвърля силите на Алек преди да съм изгубила тази възможност:
-Време е Илайджа,време е Алек да приеме силите...
Той знаеше,какво ми коства всичко това и,че може да рискувам себе си. Но не можех да пия от него сега,защото няма да мога да прехвърля силите си,чисти без демонска сила,за да бъде по силна. Това е рискована крачка,можех и да умра,ако Илайджа,не е прекалено бърз или смъртта не ме сполети по бързо.
-На двора,занеси ме на двора...
Нямаше да стигна сама,трябваше да ми помогнат:
-Илайджа моля те,брат ми не може да ми помогне. Нито аз нито той можем да я махнем,време е...
Намеквах му,че беше време да ме превърне:
-Алек не е готов но и аз не бях готова,чичо му,ще му помага...
Все пак не знаех на сто процента дали,ще оцелея.

by **Илайджа** Чет Юни 05, 2014 6:01 am

Бяхме говорили хиляди пъти за този момент. Знаех всяка стъпка и точно какво желае Ан. Напоследък все по-често говореше за това и дълбоко в себе си знаех защо го прави, знаех че се опитва да подготви Алек и мен за това което ще се случи, но го отричах. Сега повече не можех да затварям очите си пред очевидното. Тя умираше, каквато и да беше причината, виждах и знаех, че тя умира и сърцето ми агонизираше от болка, разкъсваше се на милиарди парченца, знаейки, че през всички тези векове, нито веднъж не бях допуснал някой толкова навътре в сърцето си, колкото нея. Тя бе моят живот. Целият ми живот и именно заради тези няколко години с нея, на безпрецедентно щастие, всичко останало придобиваше смисъл. Бях съществувал, за да я срещна и да изживея истинския си живот, заедно с нея, а тя ме гледаше с прекрасните си сини очи и искаше от мен да изложа на риск всичко това. Искаше от мен да я подложа на смъртна опасност.
- Не мога! - Бях й обещал, че когато този момент настъпи ще го направя, но сега не ми пукаше. Нямаше да я загубя. От очите ми се стекоха няколко сълзи и намокриха лицето й. Притеглих я в обятията си и я стиснах безпомощно и отчаяно, отказвайки съвсем съзнателно да я пусна.
- Съжалявам! Не мога! Обичам те! - Не бях готов да я пусна, не и когато можеше да имаме вечността. Тези няколко години ми се сториха като прашинка в пустиня.
- Обичам те толкова много...

by **Антея** Чет Юни 05, 2014 6:17 am

Затворих за миг очи,защото напираха сълзи в очите ми и не успях да ги спра но трябваше да се случи,трябваше да дам онова което принадлежеше на Алек,то е неговото наследство,което трябваше да му предам,преди да е прекалено късно:
-Моля те Илайджа,говори ли сме за това,Алек трябва да вземе силата,за да запази града под купола,да предпази Ема и всички тук...
Алек се приближи още малко:
-Не е нужно майко аз имам сили,чичо също,ще помогне не се чувствай длъжна за това,Илайджа превърни я,не искам да я загубя...
Усещах тъгата в гласът му,страхът му дори но той не разбираше,неговата сила дори тази на чичо му нямаше да му стигнат. Моята сила,силата която принадлежеше на рода ни,трябваше да се влее в него,той е чистокръвен магьосник и силата му,щеше да е дори по силна от моята,а още повече,че щеше да бъде чиста:
-Моля ви и двамата,изведете ме на двора,Алек трябва да получи силите,говори ли сме хиляди пъти за това,Илайджа ще сме заедно,знаеш го но трябва,трябва Алек да приеме силите,живота на всички зависи от това...
Знаех,че ще се нарами с голяма отговорност но нямах избор,истината е,че той никога нямаше да е готов,а аз когато приех силите нямах времето да се подготвя въпреки да имах представата,а той нямаше,тепърва щеше да се запознава:
-Илайджа...
Погалих го по бузата с немощната си ръка:
-Обичам те любими,винаги съм обичала само теб,моля те помогни ми и това,ще е за последно,след това,ще сме заедно за винаги,както сме си говорили...

by **Илайджа** Чет Юни 05, 2014 6:35 am

Погледнах за мих Алек и после пак Ан. Не може да й го причиня и знаех, че ако я превърна сега, преди да е предала силите на сина си, никога нямаше да ми прости. За мен дилема нямаше, можех да живея с това да ме мрази завинаги, заради това, че не съм изпълнил желанието й, стига да е жива. Може би някой ден щеше да ми прости, но ако нещо се случеше с Алек, защото не е получил тази сила, нямаше да мога да живея със себе си. Всички, включително и тя щяхме да сме мъртви и щях да съм я предал в последните мигове от живота й.
Поклатих глава и избърсах лицето си:
- Обеща ми, че ще живееш Ан. Не смей да се отмяташ точно сега! Искам да си силна! - Изправих се заедно с нея на крака.
- Искам да си силна заради Алек! И мен! - Крачех бавно към градината, осъзнавайки, че може би я водя към смъртта. Болката ми бе неописуема и можеше да я разбере само някой, който обичаше толкова силно, че бе готов да жертва собственото си щастие, за онзи когото обича. Ан се жертваше, за да даде шанс на Алек да живее. Знаех, че не е просто за да се запази името и силата на предците й. Беше заради дете й, на което искаше да даде шанс, да живее, а без тази сила той щеше да е изложен на големи рискове. Аз бях готов да жертвам любовта си в името на нея и в името на Алек, когото обичах повече от собствената си плът и кръв.
Излязохме в градината, а Алек видимо недоволен от решението да се вслушам в молбата на майка му, вървеше след нас и продължаваше да я моли да не го прави. Опитваше се да накара и мен да се вслушам в здравия разум, но аз точно това правех. Само можех да си представя какво изпитва в този момент. Едва ли моята и неговата болка можеха да се съпоставят, защото колкото и да го болеше него, то при мен тази болка бе умножена в пъти повече, заради вампирската ми същност.
- Всичко ще бъде наред! Няма да позволя да си отиде от нас... - Опитвах да го успокоя, но и не можех да очаквам друга реакция от страна на Алек. В момента вероятно ме мразеше с цялото си същество, защото обричах майка му на сигурна гибел.

by **Антея** Чет Юни 05, 2014 7:05 am

Знаех,че и двамата изпитват ужасна болка но всичко,щеше да премине добре в най-добрия случай,щях да предам силите и Илайджа да ме превърне в най лошия,щях да ги предам и нямаше да имам сили,щях да умра преди да ме превърне но щях да се боря и заради двамата,заради двамата мъже,който ме обичаха:
-Обещавам ти Илайджа,ще бъдем заедно...
Щом стигнах ме в центъра,той ме пусна лекичко на земята,като веднага се улових за Алек,който ме придържаше да не падна.
-Моля те мамо,позволи на Илайджа да те превърне моля те,не искам да те загубя,обещавам ти,ще намерим начин,да продължим да пазим града.
Истината е,че нямах много време и едва се държах на краката си:
-Алекзандър,ти трябва да приемеш силата,тя винаги ти е приндлежала. Ти ще си следващия потомък дете на силни вещери,моята голяма гордост и спасител. Ти трябва да съхраниш купола Алек,разбираш ли,живота на всички зависи от това. Трябва да пазиш и баланса,както те учех. Алекзандър всичко,ще е наред...
Прегърна ме силно,сякаш ме прегръщаше за последно но аз отказвах тази реалност. Отстъпих няколко крачки назад,едва едва и хванах ръцете му. Всичко трябваше да започне,появи се лек вятър,който постепенно се засили,времето от ясно се заоблачи и започна да гърми,времето се разрази,но и стихиите щяха да се влеят в него.
Започнах да редя думите,силите започнаха постепенно да преминават от мойте ръце в неговите,като го изпълвах с чиста сила,а мрака в мен започваше да ме прогаря,едва се държах на крака. Алек,щеше да се откъсне но вкопчих ръце в неговите,поклащайки глава и продължавайки да редя. Когато усетих,че на път е да се влее и черната,се отдръпнах,като се свлякох на земята,а Алек остана непоклатим,той сега вреше от живот,а аз точно обратното. Малко след това всички отново бяха над мен,а аз ги виждах през мъгла,едва държах очите си:
-Мамо,дръж се... Илайджа направи нещо...
Усещах,че опитва да ме излекува но въпреки силата не можеше от раз да започне да я практикува,трябваше му време,а и с бликащата сила най-веротяно,щеше да навреди,както бях аз едно време.

by **Илайджа** Чет Юни 05, 2014 7:38 am

Всичко се случи за секунди. Между мен и тях сякаш имаше някаква преграда, която не можех да пробия. Борех се и се опитвах да стигна до нея и успях едва когато полетя надолу към земята. Бях готов, от китката на ръката ми бликна кръв и аз избутах Алек, за да й позволя да пие, но очите й се затвориха, вече не чувах ударите на сърцето й. Нямах представа дали все още е била жива, когато кръвта ми попадна в нея, но изпитах всичката болка, която беше възможно да понеса, дори и повече от това, че вече не чувах онзи звук, в който бях влюбен. Онзи звук на туптящото й сърце, което изпълваше с живот самия мен.
Притиснах я силно към себе си и зарових обляното сив сълзи лице във врата й. Беше грешка! Не трябваше да я слушам. Не трябваше да й позволявам да го прави! Не можех да я загубя! Не и точно когато я бях открил!
- Ан... - Шепнех и целувах лицето й, което сега бе призрачно бледо. Бях изживявал отново и отново този ужас в мислите си, но нищо от онова не можеше да се сравни с мъката от това наистина да държа мъртвото й тяло в ръцете си. Както винаги, дори и в този миг тя бе ослепително красива. Лицето й сякаш беше от восък, прекрасно, нежно, сияйно! От страни изглеждаше величествено и в състояние да изглежда така дори и в смъртта си, бе само моята неповторима кралица Амерал Де Реналди Фереи Венега!
Бавно я вдигнах от земята, пред стъписания поглед на Алек и Ваалет, която трепереше и плачеше. Внесох тялото на моята любима в къщата и го положих върху белия диван. Черния халат, с който беше силно контрастираше с бледата й кожа. Величествено! Само тази дума можеше да опише това което е и това което бе направила.
Изведнъж докато бях загледан в нея, в изумително красивото й лице, в къщата връхлетяха Клаус и Катерина, обезумели от притеснение, но още щом видяха тялото на Ан и двамата замръзнаха на местата си и не успяха да изрекат и дума, макар вероятно да изгаряха да го направят.

by **Алекзандър** Пет Юни 06, 2014 4:49 am

Всичко е,като един ужасен кошмар,Ема отвлечена,а и сега майка ми,надявах се Илайджа да е успял да я превърне,преди всичко но сякаш не изглеждаше да е така. Ужасна болка,ужасяваща дори скова цялото ми тяло,въпреки бликащата в мен енергия,която усещах. Сега разбирах,за какво говореше майка ми,че е трябвало да се науча на по голям контрол,защото усещах,че съм способен да изпепеля и опустоша целия град.
Спомних си всички хубави моменти с майка ми,тя е една прекрасна жена,която даваше живота си за мен,дори до последния си миг. Обичаше ме безпрекословно въпреки белите,неприятностите в който се набърквах. Тя ме разбираше въпреки всичко,че беше обосновано строга истината е,че аз не бях от най-послушните. Това нямаше значение,майка ми не помръдваше толкова отчаяно исках отново да си я върна,трябваше да има шанс,трябваше да намеря,чичо той можеше да помогне,аз имах силата.
В следващия миг дори не видях,кога родителите на Ема са влезли,въпреки че исках да я намеря аз не бях в състояние да обясня всичко. Приближих се към майка си и приклекнах до нея,като нежно преминах през копринено червените и коси,бяха като пламъци.
Наведох се и нежно я целунах по челото,загледах се в нея,сякаш се взирах цяла вечност. Загубих я,загубих моята майка,никой не ми остана,да Илайджа ми беше като баща и никога не бих оспорил това,защото знаех,какъв е истинския ми баща но загубих един от хората,който е моя плът и кръв,оставаше само чичо ми,който се водеше от собствени правила.

by **Катерина** Пет Юни 06, 2014 6:46 pm

Не знаех какво точно да очаквам, след като получихме обаждането на Илайджа. За секунди през ума ми бяха минали хиляди възможни варианти, всеки един свързан с Ема. Когато стигнахме в къщата, чувството за тревожност се засили стократно. Нито аз, нито Клаус можеше да я види или намери. Нямаше нищо по-ужасно от това. Не знаех къде е и какво може да й се е случило. Гледката, която сварихме в дома на Илайджа обаче, накара сърцето ми да замре. Сега нямаше много възможности. Най-лошото възможно се бе случило. Антея бе мъртва, следователно купола вече го нямаше. Между нас и Естер нямаше преграда и Ема... От очите ми започнаха да се стичат сълзи, докато обхождах с поглед цялата стая. Виждах много хора, но не и нея.
- Не! - Измежду устните ми се изтръгна един вик на отчаяние и безпомощност. Вече бях убедена, че Ема е в ръцете на онази вещица и че никога повече няма да я видя. По изражението на Клаус разбирах, че той си мисли за абсолютно същото. Болката и на двама ни, изписана на лицата ни и пропита в сълзите ми, не можеше да се опише с думи.
- Не! - Започнах да клатя глава, отричайки това за истина. Излетях от стаята и започнах да обхождам къщата в търсене на Ема. Нея обаче я нямаше никъде. Не беше тук.
- Как допусна това да се случи?! - Изкрещях в лицето на Илайджа, когато се върнах обратно долу и посочих тялото на Антея. Сега дори не можех да страдам за смъртта й. В мислите ми бе единствено как да открия дъщеря си.
Илайджа стоеше неподвижен и неадекватен, вперил поглед в тялото на Антея и не казваше нищо. Не мисля, че изобщо беше в състояние да каже каквото и да е.
- Къде е дъщеря ми?! - Не бях сигурна, че мога да понеса отговора на този въпрос. Не можех да понеса да я видя така както виждах Антея в момента.
- Къде е? - Извиках, защото сякаш никой не ме чуваше.

by **Илайджа** Пет Юни 06, 2014 6:56 pm

Идеше ми да изтръгна биещото в гърдите й сърце, защото тя дишаше, живееше, а Ан лежеше пред очите ми и целия живот, бе напуснал тялото й. Исках да убия всеки, който се изпречи на пътя ми, защото ако Ан не се събудеше, то никой друг не заслужаваше да диша. Те двамата не заслужаваха да живеят. Те бяха причината, тя да е мъртва сега. Тяхната дъщеря беше виновна. Всички те бяха виновни и заради тях Ан бе мъртва, а те дори не можеха да отдадат заслуженото й уважение.
- Не знам! - Обърнах се бавно към Катерина и я погледнах право в очите с нескрита, чиста и искрена омраза.
- Тя е в това състояние заради теб! - Гласът ми бе тих и отчетлив, но пропит със заплаха.
- И освен ако не знаеш как да ми я върнеш, те съветвам да напуснеш дома ни! Дъщеря ти не е тук! - Наистина трябваше да си върви, защото едва се сдържах да не я убия. Не исках да виждам никой, докато Ан не се събуди. А ако не се събудеше, от този град нямаше да остане нищо. Щях да залея улиците му с кръв и щях да го изгоря до основи. Щях да ги убия всички!

by **Алекзандър** Нед Юни 08, 2014 4:34 am

Стоеше и не помръдваше в мен се беше настанил огромен страх,това че никога,ама никога повече нямаше да видя усмивката и,и макар да бях пораснал винаги търсех нейните ласки и топли майчински думи,който дори и да бях най-лошия на земята тя ме виждаше винаги,като най-перфектни. Погалих я отново нежно,като я целунах по челото,под очите ми се бяха спотаили сълзи,който не можеха лесно да бъдат скрити,а и нямаше нужда,аз тъгувах за майка си.
Обичах Ема и не исках да загубя и нея и знаех,че изпускам онова,което майка ми ме учеше. Дори и да ти е много тежко,дори хората да те мразят,дори и да те заплашват,ти бъди готов да им помогнеш. Изправих се и тръгнах към картата без да обелвам дума. Трябваше да я намеря,трябваше да знам къде е.
Стигнах до масата,като капката на Крис не беше засъхнала. Преминах през нея само веднъж и капката се задвижи но изненадващото се появи след секунди,преди капката да стигне до някакво място,картата започна да гори,щеше да изгори цялата,ако не спра. Отдръпнах се,това което беше,не искаше да бъде открито но аз щях да продължа,просто трябваше да спра за малко. Истината е,че онова,което се криеше беше по силно и трябваше да използвам много сила,за това майка ми не беше успяла,тя е била на края на силите си,а се е изправила срещу нещо толкова силно. Приближих се отново,като започнах първо доста внимателно и бавно,като спирах на моменти,за да не се подпали отново картата,използвах доста сила,а и в мен кипеше още такава. Изведнъж от носа ми започна да тече кръв,капката почти се беше спряла на някъде около плажа но скоро,щеше да бъде придружена от други и то моите,отъпих назад,като сложих ръка на носа си,усещах че може би ми причернява.

by **Катерина** Нед Юни 08, 2014 5:56 am

Улових Алек за раменете преди, да е полетял към земята и го погледнах. Напомняше ми на майка си преди време, когато още беше неопитна и нямаше представа какво да прави със силите си. Можеше да не владея магия, но знаех, че тя може да бъде опасна, ако не се използва правилно. В момента той беше под голям стрес и емоция и се опасявах, че може да си навреди повече, отколкото да помогне да открием Ема.
- Стига толкова... - Казах аз и само хвърлих предупредителен поглед към Клаус, за който вероятно това не беше достатъчно и познавайки го прекалено добре, бях убедена, че ще поиска от Алек да продължи, докато не открие точното място. Сега обаче това не беше опция. Да, сигурно беше най-глупавото ми решение някога, защото живота на собствената ми дъщеря бе заложен на карта, но при вероятността да се изправим срещу Естер ме караше да мисля в преспектива. Алек ни трябваше жив, особено ако бе успял да приеме силите на майка си, преди тя да почине.
Погледнах към картата. Ако можеше да се вярва на това локализиращо заклинание, то Ема се намираше някъде в другия край на крайбрежието. Все беше нещо. Вече знаехме от къде да започнем.
- Благодаря... - Беше наистина така, бях му благодарна, че опита и ако откриех дъщеря си там, щях да съм му още по-благодарна.
- Сега отивам да намеря дъщеря си... Който и да стои зад това, ще си плати... - Още не знаех какво точно се е случило тук, но подозирах, че смъртта на Антея и изчезването на Ема, имат нещо общо.

by **Алекзандър** Нед Юни 08, 2014 6:08 am

-Аз,ще дойда с вас,няма да позволя на онзи който я е отвлякъл да се размине толкова лесно. Ще си плати и за смъртта на майка ми.
Веднага взех якето си от закачалката и тръгнах след нея,все още ми се виеше свят но нямаше да се поддам на глупавите си слабости,нищо не можеше да ме спре да изпепеля този,който я беше наранил.
-Който и да го е направил,не знае единственото и предимство,не може да я нарани докато носи медальона,направих го за рождения и ден,той ще я защитава. Никой не може да и го отнеме и ще я намеря,ако е някъде на близо...
Е,не можех да я открия,ако е на другия край на града но ако беше близко на няколко преки,щях да усетя магията и силата на медальона и щях да я открия. Поне знаех ме приблизителното място. В този момент видях и Алек:
-Идваш ли с нас да търсим Ема,ще ни трябва още един човек,за да покрием по голям периметър. Колкото повече хора я търсех ме толкова,по лесно,щях ме да я намерим.

by **Катерина** Нед Юни 08, 2014 6:24 am

Никой не успя да разубеди Алек, че това е грешка и не трябва да идва с нас. Не чуваше нито Илайджа, нито мен, а Клаус отдавна бе изчезнал. Дразнех се от това, че аз също се бавя, но в момента Алек наистина беше най-добрата ни следа.
- Не е добра идея да я търсиш в това състояние. - Каза Крис, а аз присвих леко очи, защото не схванах в първия момент, но после пред очите ми изплува образа на мъртвата Антея и да, наистина не биваше да прави нищо в този момент, но точно желанието му за отмъщение можеше да ни бъде от полза.
Алек нямаше никакво намерение да слуша никой, дори и Крис, който в крайна сметка склони и се качи в колата при нас.
- Някой от вас ще ми обясни ли какво точно се случи? - Попитах докато натисках газта на колата до краен предел.
И двамата започнаха да обясняват един през друг, като същевременно никой от тях не ми казваше нищо което да ми разясни кой и защо е направил това.
- Да ни убиеш ли искаш? - Обади се Крис, заради скоростта с която се разминавахме с другите коли.
- Ако не отрия Ема жива, считай се за мъртъв така или иначе. - Те двамата трябваше да я пазят и това, че я бяха отмъкнали под носа им, в собствената ми къща означаваше само едно, когато видех отново дъщеря си, този град наистина щеше да потъне в реки от кръв.
Стигнахме до мястото до което Алек бе успял да достигне в търсенето си. Беше пусто и безлюдно. Оставих колата и слязох. Напрегнах слуха си, за да чуя нещо, но чувах само разбиващите се вълни и нищо повече.
Изневиделица се появи Клаус, който съобщи, че е проверил и на север няма нищо, тогава всички насочихме поглед на юг.
- Да вървим тогава...

by **Клаус** Нед Юни 08, 2014 6:46 am

Бях на предела на търпението си от вътре изгарях и исках да избия всички. Моето малко момиченце беше в беда и за всичко бях виновен аз,да точно аз,че бях разрешил това глупаво парти,трябваше да не слушам никоя от тях двете и да откажа на това,нищо от случващото се сега нямаше да е реалност. Вървях постоянно не се спирах за секунда,защото ако го направех щях да почна от наказанията първо от тях:
-Разчитах на вас да я пазите,да не позволявате нищо да и се случи и на теб разчитах много Крисчън,а ти ме разочарова...
Моето любимо момче и мечтата ми за син,в момента ужасно много ме разочероваше,толкова разчитах на него,а в момента той се държеше най нехайно все едно нищо не е станало. Катерина ме погледна но аз за първи път я погледнах по скоро с онзи поглед,който казваше "Казах ти и по добре замълчи." Защото ако кажеше нещо щях да избухна,а не беше никак добре:
-Ако не я намерим на всеки 5 минути,ще убивам някой докато не остане жив човек или създание в този град...
Това беше окончателна заплаха,повече от всичко обаче се страхувах това да не е работа на майка ми,тогава можеше да се каже,че нямаше голяма надежда. Естер искаше моята принцеса мъртва и нямаше да си поплюва. Дълбоко в себе си вярвах,че не е така.

by **Кристофър** Пон Юни 09, 2014 12:12 am

Катерина се опитваше да запази някакво хладнокръвие, но и тримата изглеждаха адски уплашени и не на себе си. Алек мълчеше и вървеше, Клаус ръсеше заплахи, Катерина беше на път да се разплаче, а аз се чудех какво да измисля, че да ги забавя. Ако някой от тях дори за миг заподозреше, че майка ми има нещо общо с това, животът ни щеше да се превърне в истински ад, преди да приключи завинаги. Не можех да допусна това да се случи, защото си ценях живота, както и този на родителите ми, нищо, че единия бе неоткриваем в момента и нямах представа дали побърканата ми майка не е направила нещо и на него.
- Ема е добре, сигурен съм. - Казах след поредната заплаха на чичо ми. Той се спря и ме погледна убийствено. Като нищо с такива изказвания щях да си довлека преждевременна смърт.
- Какво? - И Алек и Катерена също бяха вперили поглед в мен, а тя дори предпазливо протягаше ръка към него, сякаш за да успее да реагира и да го успокои, преди да ми е извил врата.
- Тя е кораво момиче, ако не им е ступала задниците вече, съм сигурен, че скоро ще го направи... - Опитах се да замажа положението, но никой сякаш не се впечатли или пък трогна от думите ми. Пък и не разбирах какво толкова може да й направи, който и да е, тя беше безсмъртна.
- Не могат да я убият нали? - Попитах нерешително и неуверено, защото след това което беше направила майка ми днес, вече не знаех какво може да сътвори болния й мозък, затова се надявах Ема наистина да е безсмъртна. Така пораженията нямаше да са фатални.
- Не може да знаем това Крис... - Каза Катерина и очите й заблестяха още повече на фона на светлината.
- Как така не може да знаете... Винаги сте казвали, че...
- Да, казвали сме, но не сме изпробвали да убиваме дъщеря си, за да разберем дали ще оцелее... - В което имаше логика, но тогава...
- Мамка му... - Изругах под носа си и прокарах ръце през косата си. Майка ми можеше да я убие и тогава всичко щеше да загрубее.
- Дори Ан не знаеше със сигурност дали... - Думите й заглъхнаха, а при споменаването на майката му, Алек хукна напред. Последвах го. Може би той беше най-голямата заплаха. Дали не трябваше да му кажа какво става, за да ми спечели малко време? Гледайки го обаче се разубеждавах да споделям подобна информация с него. Катерина и Клаус бяха прекалено близо и можеха да ме чуят, да не говорим, че дори и да успеех да кажа само на Алек, нямах представа как ще реагира.
- Не мисля, че Ема е някъде тук... - Казах достатъчно високо, за да ме чуят всички.
- Прекалено е открито...
- Не далеч от тук има подземни тунели... - Обади се изведнъж Катерина, сякаш току що бе получила прозрение. - Може би заради това беше толкова трудно да намериш къде е... - Тя погледна Клаус. - Сигурно е там...
- Не мисля, че Ема е някъде тук... - Пак казах аз, с риск да си навлека целия гняв на баща й.
- Баща ти... - Продължи да говори тя, сякаш без да чува какво казвам аз. - Имам предвид биологичният ти баща ги използваше преди... - Гледаше към Алек, а в очите й искреше надежда, а в моите все по-голямо отчаяние, защото от една страна се страхувах, че ще открият майка ми, от друга се надявах да я открият, за да не навреди нито на Ема, нито на Ваалет, но мамка му, тя ми беше майка и в каквото и състояние да беше изпаднала в момента, щях да се погрижа да оздравее и да си е пак същата. - Трябва да е там...
- И ако е там какво? - Усещах, че вече сериозно застрашавам живота си, когато изведнъж всички погледи се впериха отново в мен.
- Сериозно?! Трябва ни план. Не може да влезем просто така. Даже не знаем колко са и какви са... Дали няма да я наранят.
- О, повярвай ми, няма да имат възможност да я наранят...
- Ами ако все пак я наранят? - Продължих да настоявам. - Трябва да извикаме подкрепление... И да изчакаме докато дойдат... - А се надявах, че ако решат да изчакат това ще спечели време на майка ми.
- Какво ти става? - Попита ядосано Катерина.
- Нищо...

by **Клаус** Пон Юни 09, 2014 5:57 am

Трябваше ни още някой,предложения на Крис макар и леко налудничеви и доста объркващи имаха що годе някаква логика и беше добре да повикаме още някой за подкрепление,а в момента Дейвид е идеален за това:
-Не се съмнявам в способностите на теб Алекзандър но истината е,че нямаш опита на по възрастните и тяхното знание,за това е добре да повикаме Дейвид.
Обърнах се към Крисчън и към него имах важната задача:
-Обади се на баща си и му кажи да дойде,веднага... Не му споменавай обаче за леля си,това ще го разстрой,временно ще спестим тази информация...
Алек не беше полезен,тъгуваше за майка си и до голяма степен можеше да е доста объркващо да му се доверим имайки предвид,че доста често емоциите действаха и върху магията:
-А,ние през това време,ще продлжаваме да търсим,защо се застояхте?
Поклатих глава и задействах отново всички в това да я търсят. През всичкото време се обвинявах,трябваше да го забраня,и си обещах,че никога повече няма да отстъпвам да правя някакви компромиси,когато за пореден път се потвърждаваха думите ми,че ако не съм около нея винаги нещо и се случваше,дори краткия за някакви дреболий когато и позволих да отиде през уйкенда на гости при леле си Ребека,макар да е близо до нас това не я опази и падна и си счупи ръката. Отново бях прав,не исках но това се повтаряше,като някаква лоша карма,всички мой грешки бяха наказвани,чрез нея.

by **Катерина** Пон Юни 09, 2014 6:10 am

- Опитвам се да се свържа с него, но не мога да го намеря... - Каза Крис, а аз нямах никакво намерение да чакам. Имах предположение къде може да е дъщеря ми и не ми трябваше компания, за да я спася. Имах чувството, че дори и Естер да се изпречи на пътя ми, ще я убия с голи ръце.
- Какво да му казвам за леля ми? - Продължи да пита той. Осъзнах, че Крис май не беше разбрал какво се е случило. Нямах обаче време да му обяснявам.
- Вие тримата може да изчакате подкрепление, аз отивам да намеря дъщеря си... - Даже не можех да повярвам, че го обмисля. Тя можеше да е в опасност и да няма време, трябваше да действам веднага.
Затичах се напред с вампирската си бързина и обикалях наоколо, докато не намерих вход към тунелите. Беше ужасно тъмно и миришеше на застояло. Не мисля, че някой беше слизал някога тук. Напредвах бавно и гледах да не издавам звуци, в случай, че има някой, а и за да мога да чуя ако не съм сама, но сърцето ми биеше толкова бързо, че сякаш заглушаваше всичко останало.

by **Алекзандър** Пон Юни 09, 2014 6:18 am

-Не е там сигурен съм...
Не успях да кажа и Катерина профуча,като комета. Понякога ненавиждах тази вампирска скорост,дота често и Ема го правеше. Клаус се беше изтървал,а не беше добре в момента да казваме и на него,какво се беше случило с майка ми:
-По късно,ще ти кажа или сам,ще видиш...
Казах с доста голяма болка и започнах да вървя малко по бързо водейки се от усещането за това,къде е тя. Наближавах ме към една изоставена местност,където имаше изоставени къщи,там все още се водеха планове,какво ще се направи но в момента,е по скоро свърталище на клошари.
-Вие,ако искате не търсете тук все ми е тая тръгвайте след Катерина,ако искате но аз съм сигурен,че тя е тук.
Бях напълно убеден и се затичах натам.

by **.Ребека.** Пон Юни 09, 2014 6:37 am

-Сложете превръзка на очите и глупаци!
Не знаех колко силна е тя и може би да вляза в тялото и нямаше да ми е никак лесно,исках да имам един резервен вариант,ако нещата съвсем се объркат. Надявах се да не стане и сина ми да ги разсея,защото ако станеше,скъпата му приятелка,щеше да пострада за наказание.
Ема,беше вързана за един стол в една порутена къща,където смятах да обладая тялото,същото което направих и с тялото на Ребека,а тя напълно се предаде след толкова години. Влязох бавно,като стъпките ми се чуваха,както и проскърцването. Промених леко гласа си за да не ме познае. Щом я достигнах и се засмях:
-Колко красиво тяло,с удоволствие,ще бъда в толкова чисто...
Усмихнах се,вече не миришеше на сладката кръв на девственица,явно беше опетнена. Засмях се,защото можех да свържа две и две,малката май бе намерила някой да я отърве от това време. Е,това е хубаво,щях да имам възможността да се порадвам,на това прекрасно младо тяло. Хванах я за през лицето направейки опит да се вмъкна в тялото и,но не ми го позволи,сякаш не можех имах бариера. Ема се даваше в опит аз да проникна в нея през устата и,както правех най често но нещо спираше моята злокобна сянка:
-Май тялото ти е специално...
Направих още един опит но без успех,някой зачука силно на вратата:
-Някой наближава,казаха че май е Алекзандър!
Сгърчих вежди и се обърнах ядосано:
-Глупаци и не го задържах те!? Сега ще си поемете поиследствията,оставате тук,като виновници,понасяйки смъртта си,ще ви измъкна отново не след дълго...
Рябваше да се скрия и да избягам но в къщи,щеше да го чака малка изненада неговата приятелка,която щях лесно да взема,щях да му да малък урок.

by **Катерина** Пон Юни 09, 2014 6:52 am

От Ема нямаше и следа. Тунелът по който бях поела също не доведе до никъде. Върнах се обратно и продължих да обикалям, търсейки както дъщеря си, така и останалите. Накрая ги открих. Бяха напреднали доста по плажната ивица, видях, че Алек се затича, а след него тръгнаха Клаус и Крис... На мига ги последвах...
Изведнъж пред тях изскочиха двама мъже. Не знам какво точно се случи. Беше сякаш за части от секундата. Дори не успяха да се доближат достатъчно до тях. Още щом се затичаха и бяха повалени на земята и това беше възможно да го е направил само Алек.
Пътят беше чист, когато стигнах до тях. Чувах Ема или по скоро учестеното й дишане. Всички влязохме в къщата, тя беше там завързана за някаква маса, с изкривено от болка лице и завързани очи, но беше жива. Преди да стигна до нея, тя вече беше в ръцете на Клаус, който я освобождаваше, но не веригите около тялото й бяха причина за болката й. Нещо друго се случваше и само веднъж бях виждала нещо подобно, когато в гърдите на Клаус се намираше камата на Краули. На блузата й имаше дупка, точно в областта на гърдите, но кой би могъл да създаде такава кама отново? Осъзнах, че лицето ми е плувнало в сълзи и дори не мога да пристъпя. Краката ми, цялото ми тяло се беше сковало, а душата и сърцето ми агонизираше заедно с нея. Тя обаче беше жива! Жива и отново при нас и никога повече нямаше да допусна да се отделя от нея.

by **Клаус** Пон Юни 09, 2014 7:00 am

-Ема!
Никого не чаках бях готов да избия целия град. Откъснах веригите и веднага я прегърнах отървавайки я от превръзката на очите. Прегърнах я много силно и я вдигнах. За няколко минути я подържах в обятията си:
-Добре ли си,добре ли си?
Не можех да я пусна страхувах се,че ако го направя,ще я загубя отново. Тя нямаше много сила,за това главата и беше на рамото ми:
-Няма да позволя на никой повече да те нарани...
Тръгнах напред,като отидох до Катерина,за да я прегърне и тя,виждах я че плаче но сега можеше да е спокойна за това,че намерих ме Ема:
-Нека да се прибираме у дома...
Погледнах за малко към Алекзандър:
-Благодаря ти,че ни помогна да я открием!
По принцип не го правех не благодарях лесно но той го беше заслужил доказа,че дори и когато света му се срина,е готов без да се замисли да защити Ема,това ми показваше много.

by **Катерина** Пон Юни 09, 2014 7:06 am

Извадихме камата и отнесохме Ема до колата. Не беше в състояние да върви сама и едва ли скоро щеше да се почувства добре, но след като камата я нямаше в гърдите й, започна постепенно сякаш да идва на себе си, въпреки, че кръвта й все още беше пропита с отрова.
Всички се прибрахме в къщи. Никой не беше забравил какво се бе случило и някой щеше да си плати, но отмъщението щеше да почака, поне докато Ема не се оправи...

by Sponsored content