Нещо класическо но не забравим...

-Не се тревожете скъпа това...
Направих знак,че не искам захар но налях малко мляко в чая. Беше черен и доста силен,а млякото го омекотяваше:
-Сънувах нещо,а и ако сте ме събудили,е добре защото иначе щях съвсем да закъснея,а това не ми се случва,често...
Прихванах си нещо и го бутнах в устата си. Не знаех какво е но от няколко години не бях слизал за закуска и тя се беше превърнала в нещо ужасно странно за мен.
-Вкусно е...
Определено си беше вкусно. Влезе и Пол който ми подаде някакви писма:
-Обади се на банкера и му кажи за това което те помолих.
Той кимна и ме разбра дори с това малко изречение,с него нямаше нужда да говоря много. Преглеждах писмата,като имаше и няколко от различни доктори който имат нужда от помощ,щях да им помогна малко по късно.
-Скъпа може да мине един доктор през вкъщи,ще остави една литература тук,ще пътува и ще мине само да ги остави. Просто ми трябват тук а не в болницата.

Кимнах разбиращо и започнах да мажа филията си с масло, но то не ми беше достатъчно, затова отгоре сложих и малко конфитюр от ягоди. Преди няколко сутрини го бях опитала и вече ми беше любимия.
- Добре, ще ги оставя... в хола, заедно с пратката от вчера... - Вметнах небрежно, но забелязах въпросителния му поглед.
- Съвсем забравих да ви кажа, че вчера получихте един закъснял сватбен подарък от ваш приятел на име Едуард... - Изпитах затруднение в това да си спомня фамилията му, но Хенри ми помогна, а аз веднага закимах, понеже това бе същия човек.
- Мога да ви я донеса, още сега всъщност... - Той обаче не искаше да прекъсва закуската ми, затова каза че може да почака и продължи да разглежда пощата си.
Почти не ме погледна, а аз не знаех с какво да го заговоря, затова се концентрирах върху закуската си. Тази филия обаче ми се стори недостатъчна и реших да си направя още една, докато обаче си режех от бучката с масло без да искам се порязах с ножа, който бе прекалено остър. Едва се бе плъзнал по кожата ми и вече бе направил достатъчно дълбока рана, че кръвта ми да потече.
- По дяволите... - Изругах без да искам и инстинктивно прибрах ръката си, покривайки я с другата, за да спра кръвта.

-Елизабет...
Хвърлих веднага писмата и се присегнах с една кърпа. Течеше доста кръв което показваше,че се е порязала доста дълбоко.
-Опасен предмет е ножа...
Не изпаднах в паника:
-Пол налей малко ром в чая...
Пол подаде чашата имаше доста ром но беше сладко:
-Пий защото ще те заболи,няма друг по бърз начин...
Тя ми се довери,но знаех че малко ще я предам. Грабнах бързо солницата отворих капачката и поръсих цялото количество в раната,то падна на земята но щеше да спре кръвта.
-Знам,знам боли но рома притъпява болката,само дишайте... Пол донеси ми куфарчето...
За нула време кръвта беше спряла с малко лекарство и добра превръзка всичко беше оправено за минути,за щастие нямаше нужда от шевове. Което щеше да е прекрасно,защото щеше да се възстанови бързо.
-Ще те понаболява два три дни но няма да ти режем пръста.
Оставих я след това да си поеме дъх,след всичко,а след това аз и намазах филия и,я подадох:
-Съветвам те от тук насетне само аз да боравя с остри предмети...
Намигнах и,за да и повдигна настроението малко.

Усмихнах му се мило.
- Това означава, че ще се наложи всяка сутрин да сте тук. - Което и двамата осъзнавахме, че няма как да се случи, но пък нищо не ми пречеше да си помечтая малко.
- Но добрата новина е, че си имам блестящ лекар под ръка, ако случайно се порежа отново. - Усмивката ми стана още по - широка.
- Благодаря. - Казах му тихичко накрая. Хенри отново ми бе демонстрирал колко грижовен може да бъде и най - накрая го бях видяла в действие, което ме накара да се впечатля още повече от него. Да не споменавам, че в продължение на няколко минути държа ръката ми в своята и това бе още по - силно успокоително дори и от рома, който Пол бе налял в чая ми.

-Може да се поработи,ако ми обещаете да внимавате повече.
Приятно беше на закуска,щях да се опитам да остана няколко пъти,или колкото можех. След закуска ми донесе пратката. Прочетох картичката и видех,че е от Едуард.
-Какво си намислил друже... Той ми е много добър приятел,лекър е също като мен учих с него но той избра да пътува. Има чувство за ху...
Щом отворих хартията,едва не се задавих:
-А... Хъмм...
Отворих едната страница и я затворих:
-Голям глупак може да си понякога Едуард...
Погледнах към Елизабет леко сконфузно:
-А,това е подарък и за двама ни но не мисля,че такава книга е ...
Сконфузих се.
-Пол! Пол! Къде си?
Няма го когато ти трябва:
-Поне ще е полезна за научините изследвания за хитерията,при жените...
Промърморих,после се появи и Пол:
-Поля те прибери тази книга в библиотеката в кабинета ми. Погрижи се и за книгите,който ще се донесат малко по късно от господин Германт. И в никакъв случай не му позволявай да разпитва прекалено съпругата ми. Може да е много досаден...
Той отнесе книгата но преди това ми подаде палтото:
-Лек ден Елизабет дано се забавляваш днес...
Казах сконфузено дори не бях сигурен какво казах просто се инесох.

Отдъхнах си когато той дори не заподозря, че съм отваряла колета, но реакцията му почти не ме накара да избухна в смях. Сигурно и аз съм имала същото изражение на лицето, когато видях съдържанието на книгата, но това едва ли имаше никакво значение, защото едва ли щях да я отворя някога отново. Тя вече бе в негово притежание и така беше най - добре.

Следващите дни не се различаваха с нищо особено. Вечерите с Хенри преминаваха по абсолютно един и същ начин. Той се прибираше, пиеше чаша бренди, а после вечеряхме заедно. Понякога вечерите завършваха с това, че той ми свиреше, друг път имаше работа и се оттегляше в кабинета си. Бях започнала да свиквам с присъствието му и ми липсваше когато го няма, затова се стараех да изглеждам по - възможно най - добрия начин, когато той е наоколо. Тази вечер бях положила обаче специални грижи.
Днес беше вечерта на бала, за който знаех от месец и прекарах почти целия ден в приготовления. Бях вдигнала косата си в красив кок, но част от него падаше на нежни къдрици. Роклята ми бе в червено, бе ушита от плата, който ми бяха подарили на сватбата, а корсета бе прекалено стегнат. Наложи се Грета да ми помогне с него, защото не успях да го завържа сама. Благодарение на стегнатия корсет гърдите ми изглеждаха още по - пищни, а грима който бях сложила подчертаваше очите ми. Синия им цвят бе още по - син, а ружа правеше бузите ми по изострени, в допълнение бях подсилила и цвета на устните си. Надявах се Хенри да остане доволен, но нямаше как да знам, преди да видя реакцията му, затова го чаках с нетърпение. Бавеше се и не знаех дали не са го задържали в болницата, иначе не би закъснял толкова, но пък все още имаше време да отидем, затова кротко стоях на прозореца в хола и чаках да се прибере...

Забавянето ми идваше от това,че се приготвях за бала,а и се бях отбил за специален подарък за Елизабет. Щом отворих вратата дъхът ми секна,беше умопомрачителна. Стаписах се бях толкова очарован от нея и от красотата и:
-Изглеждате зашеметяващо...
Забравих дори как да се движа,когато Пол се наложи да ме сръчка:
-Господин Картър,би било хубаво да си затворите устата...
Затворих я след това и извадих една кутия.
-Нося ти подарък...
Щом го отворих вътре имаше красиви нежни обици с малки червени рубини и огърлица с червени рубини. Беше красива и нежна изработка похождаше на нея и на роклята и.Не знаех дали ще и харесат но ги сложи,аз и помогнах за огърлицата,като се насладих на допира на кожата и. Нещо толкова прекрасно и невероятно:
-Е,каретата ни чака...
Подадох и ръка и я прикани да ме последва:
-Ще бъде обещаваща вечер.

Аз все още бях нервна заради този бал. Беше изминал цял месец от както сме женени, но за първи път щяхме да се появим някъде като съпруг и съпруга. Върху нас щеше да има много погледи и много хора щяха да се интересуват от семейния ни живот. Без съмнение на бала щяха да присъстват много хора от висшето общество на Лондон, някой от които познавах лично, с други тепърва щях да се сблъскам. Освен това знаех колко е важно да се представя добре, не само заради себе си, но и заради него. С времето бях научила, че Хенри е успял да създаде име в обществото и последното което исках да направя е да го злепоставя. Ето защо бях така нервна и уплашена за тази вечер.
- Малко съм притеснена. - Споделих му аз, когато вече бяхме в каретата и пътувахме към мястото на събитието.
- Ще има много хора, които ще искат да разговарят с нас... - Това никога преди не ме е притеснявало, но сега нещата стояха много по - различно.
- Не ми се иска да ви злепоставя по някакъв начин... - Дори вече изпитвах леки колебания за дръзката рокля, с която си бях избрала да се появя на този бал.

-Спокойно ,ако желаеш няма да говориш с никого.
Целунах нежно ръката и,за да я успокоя. Може би това беше единственото най-близко докосване което имах ме но само това можех да си позволя.
-Ти си невероятна,мила,добра и умна,само глупаци не биха го забелязали. Успокой се,аз съм до теб и всичко,ще е наред.
И аз малко се притеснявах но въпреки всичко,бавно пристъпих ме,към залата която беше огромна. Имаше доста хора но пак не беше изпълнена напълно. Някой от гостите ни познаха и ни поздравих. Поех бързо една чаша от тези който минаваха с таблите и,я подадох към нея:
-Заповядай...
Аз не обичах пенливо вино,то просто не беше моето питие но на жените им харесваше.
Към нас се приближи една дама,която е мидицинска сестра в болницата. Червенокоса,с лунички по лицето,скъпи бижута,голямо деколте и черна рокля. Беше млада вдовица. Доста префарцунена и се взимаше за баронеса:
-Доктор Картър,най сетне да видям госпожа Картър. Тя е истиско съкровище...
Подаде ръката си към нея:
-Приятно ми е да се запознаем,най сетне аз съм Беатрис Франчелди,бивша лейди Мак Гонагъл,доркия ми съпруг не доживя да бъде тук..
Не изглеждаше да страда много,по скоро търсеше да се вкопчи в някой мъж отново но сега имаше явно друга цел:
-Разходете се малко доктор Картър,аз и госпожица Картър ще се разходим из залата.
Изкопчия от ръката ми като я прихвана за лакътя и я проведе на някъде:
-Внимав...
Свих ръка в юмрук зад главата и но след това се усмихнах и помахах,мислех за план за действие,как да я измъкна от това:
-Съжалявам...
Посъсках тихо,надявах се да успее да ме чуе.

Тази жена бе толкова дръзка, че чак леко ме шокира с поведението си, но въпреки това не казах нищо. Последвах я навътре в залата, като в началото говореше само тя. Спомена няколко светски клюки, може би за да ме отпусне и предразположи аз също да й споделя нещо, но това нямаше как да се случи.
- Значи работите със съпруга ми? - Може би причината да се съглася да тръгна с нея бе, че от нея мога да науча нещо за Хенри, което не знаех.
- Да. Не ви ли е споменавал? - Усмихнах се снизходително и поклатих леко глава.
- Той не обича да говори за работата си, когато е вкъщи. - Подчертах някак доволно и макар че многократно бях чувала колко важна е лекарската му кариера, то ми достави удоволствие да я подразня, като й кажа, че изобщо не беше чак толкова важна, че Хенри да сметне за необходимо да ми сподели за нея.
- Нима? Останала съм с впечатлението, че само за това говори. - Каза уж небрежно тя, но си личеше че е леко подразнена.
- Хенри е прекалено интересен мъж, за да са толкова тясно скроени интересите му. С него говорим за всичко. Той е изключително начетен човек и извън медицината. - И в това бях убедена.
- Ох, колко сте мила. Сигурно сте много влюбена? - Не знам дали това беше въпрос или някакъв вид констатация, но го потърсих с поглед, сякаш ако го видех това щеше да ми даде някакъв отговор.
- Той е прекрасен съпруг... - Казах замислено. - И да, влюбена съм до лудост в него. - Все още отказвах да приема, че това е така, но беше факт, че чувствата които имах към него, ставаха все по - силни и необясними с всеки изминал ден.

Един от колегите ми се приближи,почти ме изненада,защото не очаквах да ме врахлети някой,по скоро гледах към Елизабет,за да не стане някой фал.
-Е,довел сте съпругата Ви...
Не го погледнах но по аромата можех да позная,че е патолога,толкова стерилно плашещ беше на моменти,а аз бях лекар и не мислех,че нещо може да ме плаши.
-Да...
Той стисна рамото ми но аз имах друга цел:
-Определено си късметлия докторе имате прекрасна съпруга.
Поклатих глава:
-Да божествена е...
Чух смях на заден фон:
-Това е чудесно да знае човек,че може брака да се превърне в любов...
Скоро щеше да почне музиката и щях да я измъкна:
-Да и друго е чудесно,как успявате да се напиете преди 8...
Лек поглед към него:
-Това,че мойте пациенти са мъртви ми дава много по добри шансове за това...
Имах ме си думата с него,посегнах и се здрависах с него:
-Е,как върви проучването на тема хистерията на жените. Моите пациентки са мъртви и не мисля,че изпитват чувства или емоции..
Поклатих глава:
-Ти ни беше много полезен,за женската анатомия но до сега все още не сме започнали експерименти. Но един мой приятел който е лекър в Индия ми прати интересен труд. оказва се,че за тях удоволствието на жената е еднакво,дори и по силно от удоволствието на мъжа. Дори я прави щастлива...
Той кимна:
-Примирена... Моята съпруга е всичко друго но не и жена,която е способна да изпита удоволствие от каквото е и да било освен да ме трови с гадите си манджи...
Засмях се и го потупах по раменете:
-Да определено ще ти трябва да се потрудиш,много но ужасно много...

Към нас се присъединиха още няколко жени, очевидно познати на жената, с която говорех до преди секунди. Когато разбрах с какво се занимават и другите жени, които също работеха в болницата започна да ми става ясно. Това не беше някакъв обикновен бал на който аристократите в Лондон ядяха и пиеха за сметка на домакина, не, тук не виждах нито едно познато лице, но за сметка на това всички с които бях разговаряла до сега познаваха съпруга ми. Отне ми малко време, но вече знаех че тук има предимно лекари и медицински сестри, хора които работеха с мъжа ми или просто негови колеги от други болници. Оказа се дори, че има и хора от други градове и това съвсем засили притеснението ми, защото се опасявах, че ще ми е още по - трудно да водя какъвто и да е разговор с тези хора.
Добре че Хенри ми се притече на помощ и ме измъкна от ръцете на Беатрис, която имаше толкова много въпроси.
- Не ми казахте, че ще има толкова много ваши колеги. - Скастрих го аз, докато вървяхме очевидно към дансинга. Тъкмо бяха започнали да свирят и Хенри възнамеряваше да танцува с мен.
- Ако знаех, можех да се подготвя по - добре...

-Не си заслужава,не ви казах,защото повечето са като Беатрис,досадни и доста...
Исках да кажа малко по груба дума но остана между зъбите ми. Поведена към дансинга в нежен валс,се понесох ме из голямата зала:
-Танцувате прекрасно...
Заяви аз,определено ме учуди,не че имаше защо не я бях виждала до сега,но беше приятно:
-Някой просто се опитват да измъкнат информация от Вас,за да може сестрите да си шушукат по ъглите и да не вършат работа...
Да я държа в обятията си,ми хареса,определено днес нямаше да я пусна така лесно отново,щях да танцувам докато не остана без сили:
-Което ми напомня,че утре сте отново изцяло моя. Ще се разходим из парка,може един пикник да си направим. Може да покараме колела... Ако можете разбира се...
Не я бях питал до сега дали може.
-Но ако изпитвате желание може да ви науча,доста лесно,а и съм добър учител... А,и ако стане нещо си имате личен лекар. Не е като да има някакво притеснение.

Погледнах го за дълго. За първи път заявяваше така директно и открито какво очаква от мен. Дори не си направи труда да ме попита дали нямам някакви други планове. Просто си го беше решил, но в случая дори не желаех да му се противопоставям. Беше дразнещо, че не попита, но от друга страна ми харесваше идеята да прекарам целия ден с него, затова и си бях замълчала.
- Ще си помисля. - Отвърнах на предложението да караме колелета. Никога не го бях правила и не бях сигурна, че искам да се уча, но утре можеше да мисля по различен начин, затова не бързах да откажа и на това предложение.
- Не съм карала колело никога преди. - Не ме влечеше, но можеше и да бъде приятно занимание с подходящата компания, а той със сигурност бе такава.
Хенри се усмихна, искрящо бялата му усмивка направо ме заслепи. Рядко се усмихваше, но когато го правеше не исках да спира. Така изглеждаше още по - млад и красив, но докато ме притискаше така силно към себе си ми беше трудно да мисля за каквото и да е. Телата ни буквално бяха прилепнали едно към друго и ми ставаше все по - трудно да дишам. Той изсмукваше всичкия въздух от залата и вместо да свикна с влиянието му върху мен, с времето ставаше все по - зле. Тези чувства направо ме побъркваха.

-Добре няма да те карам насила,може просто да отидем на пикник...
Усетих обаче,че погледа и леко беше замрежен,дишането и беше плитко,явно се опитваше да си поеме въздух. Понякога си мислех,че тези корсети не водеха до нищо добро и трябваше да се измисли някакъв друг вариант.
-Ела те ще ви изведа малко на въздух...
Придържах я,като тръгнах бавно към широката тераса. На вън имаше красива градина,която светеше прекрасно,а и тук въздуха беше много по свеж. Не бях ме точно в центъра на града. Седнах ме на една от пейките и я оставих да си поеме малко въздух:
-Как си,искаш ли да се приберем или малко да ти отхлабя ли корсета...
Поклатих глава:
-Тези неща не помагат на жените,трябва да намерим по лек вариант...

Засмях се весело убедена, че той просто се шегува, но по сериозността на изражението му, си дадох сметка, че той е напълно готов да ми разхлаби корсета, стига това да ми помогне да дишам по - добре. Проблема обаче не беше в корсета, а в самия него и начина по който ми въздействаше.
- Не. - Казах вече с по - малка усмивка. - Добре съм, а и съм свикнала да нося такива рокли, просто вътре е пренаселено с хора, но тук се чувствам много по - добре... - Разбира се нямах намерение да го държа навън цяла вечер, но смятах че свежия въздух наистина ще ми помогне да прочистя съзнанието си и да се успокоя малко.
- А и току що дойдохме, не може да си тръгнем толкова скоро. Ще трябва да танцувате с мен, поне още няколко пъти, преди да ме отведете вкъщи. - Пошегувах се леко и някак несъзнателно стиснах ръката му, която още не бе пуснала моята.

Забелязах този малък жест но реших да си придам вид на това,че не съм го видял,да не предавам толкова голямо значение. Въпреки това не се отдръпнах. Напротив,отново целунах ръката и,като се изправих:
-Още един танц тогава...
Музиката се чуваше,не толкова силно но въпреки това. Тук можеше да се чувства по добре. Завъртях я бавно и я приближих към мен:
-Знаех си,че този цвят ще ви отива и е най-подходящ за Вас.
Стиснах леко ръката и,като я поставих на гърдите си,а моята ръка остана на рамото и:
-Трябва по често да излизаме на такива забави.
Надявах се и на нея да и харесва толкова колкото и на мен ми харесваше вечерта. Истината беше,че си мислех,че всичко това,ще е пълен фарс но беше нещо чудесно. Ден след ден я опознавах повече и се влюбвах все повече. Тя беше една прекрасна и невероятна,всеки мъж би я желал но не всеки можеше да я има.

Отпснах се в ръцете му Беше странно но и хубаво да съм тук с него Не можех да го обясня това чувство бе така непознато за мен Спомних си за всички очаквания които имах за този брак по онова време дори не си представях че в даден момент ще изпитам привързаност и любов към този мъж
- Да... - Казах замислено. Припомнях си всичко до сега. - Може би трябва.
Повдигнах очи към него. Дали и той бе започнал да изпитва нещо към мен? Или нямаше търпение баща му да се спомне и той да се отърве от мен. Наистина не можех да преценя. Хенри бе прекалено голям джентълмен и бе напълно възможно да го казва от учтивост. Може би цялата тази загрижиност не бе нищо повече от добро възпитание.

В този магичен миг не мислех за нищо,освен че исках и изпитвах желание да я целуна. Докато си мислех,че само чувствам това,се бях подал или по скоро тялото ми го направи от някакъв импулс. Бавно главата ми се наведе към нейната и впих нежно и леко жадно устни в нейните. Света ми се зави,няколко пъти имах чувството,че не стъпвам по земята,а може би вече летях. Щом се отдръпнах погледнах в очите и,осъзнах че може би от нейна страна не е трябвало но аз го желаех:
-Не знам дали може да ми простиш за това но съм един мъж,който не можа да се противопостави на чувствата си. Съжелавам,че не следвам стриктно обещаното. Вие сте нещото което преобърна света ми,исках поне за миг да усетя устните Ви.
Прекарах ръка нежно по бузите и:
-Поне веднъж да си отмъкна нещо истинско между мен и Вас.

Случи се неочаквоно. Дори не го предвидих но когато осъзнах какво се случва езика му вече разтваряше устните ми и сякаш почвата под краката ми се изгуби. Сърцето ми прескочи няколко удара и после заби с такава сила че едва не се получих съдечен удар. Езика му се завъртя само веднъж около моя и пак така внезапно той се отдъпна. Дори не успях да се насладя изцяло.
- Вие... - Започнах някак задъхано но педи да довърша Хенри вече редеше някакви извинения. Леко разочарование се появи в гърдите ми. Не исках да спира но и не можех да го накарам да продължи. Да той бе мой съпруг но не съвсем. Беше толкова сложно за осмисляне...
- Аз... - Хенри все още ме държеше с една ръка а другата бе на лицето ми.
- Всичко е наред... - Казах накрая. - Аз... Исках да го направите.
Колкото и смущаващо да бе това признание трябваше да го направя. Не исках той да се чувства зле мислейки си че само в него гори подобно желание.

Не знаех дали ме лъже или казваше истината но за този момент реших да си остана с вярването,че наистина не ме лъжеха ушите,и дори до някъде сърцето. След тези думи,просто я прегърнах в обятията си,не я задушавах,знаех че за нея също са големи емоции. Но просто исках да я усетя в обятията си. Можеше да усети,как сърцето ми лудо бие,как треперех за нея:
-Обещах ти,че не бих ти причинил болка,и че винаги ще те закрилям.
Поех дъх и си признах:
-Но сърцето ми не даде обещание пред мен,че няма да се влюби във Вас.
Отдръпнах се от нея:
-Не знам дали ще сте съгласна но искам да съм нещо повече от просто фиктивен съпруг. искам да съм част от сърцето ви,както вие станахте част от моето.

Ако до сега сърцето ми биеше лудо, то вече не знаех как да определя това което се случваше с него. Последния месец бях изживяла толкова много неща, толкова различни емоции се бяха сменили в мен. Може би до преди тази целувка, все още се опитвах да отрека чувствата, които изпитвах към фалшивия си съпруг. Все пак с него имахме споразумение и преди само месец, всичко което исках е свобода. Все още я исках, но исках и него по един необясним начин.
- Мисля, че вече сте. - Отговорих простичко аз и си дадох сметка, че без да съм искала или планувала, този мъж бе станал част от живота ми, част от мен и част от сърцето ми, което сега биеше за него. Как и кога се бе случило, не можех да си отговоря. Нямаше и значение всъщност, защото след тази целувка вече не исках да си ходя. Не исках този брак да свършва и чисто и просто исках той да ме обича и ако думите му бяха истина, то значи всичко се подреждаше.
Очите ми го гледаха с обожание. Гърдите ми едва се побираха в стегнатата рокля и сега така явно и отчетливо се надигаха. Стомаха ми се бе свил от вълнение и отново усещах онази пулсация между бедрата, която ме караше да ги притискам едно към друго. Не знаех какво се случва с мен и защо той ми действа по този начин и дали това бе любов, но харесвах това чувство, колкото и непознато да бе за мен.

С тези думи,толкова много емоции нахлуха,сякаш пред мен се отвори една врата за която не подозирах и не мислех,че може да се отвори пред мен. Единствената врата към нейното сърце. Чувствах се,на 7 небе от щастие. Тя да е в преградките ми,толкова близо,да бях целувал устните и да имам възможност да я целуна отново,беше нещо,което не можех да си представя.
Бях сигурен,че този път,ще постъпя както трябва,имах възможност да и обръщам повече внимание,да не крия чувствата си. Можех да бъда истински мъж за нея,и щях да се постарая много,за да не иска да си тръгне след,без значение,какво съм обещал.
Лекичко я завъртях от щастие но истината беше,че изгарях от толкова много чувства. После отново и отново я целунах. Можех да дам лице на истинските си чувства.
-Няма те ни най-малка престава,колко щастлив ме правите.
Поетите бяха казвали,че жената е последния и единствен Божи дар,който господ ти подарява в живота. Беше вярно,с жена като нея,която можеше да вдъхнови всички,да разпали чувства там където нямаше възможност да тръгнат,си беше невероятно женско постижение. А,още по прекрасно щеше да е,това че тя ми отговори. Макар и плаха знаех,че това е само началото.

След думите му, той отново ме притегли в прегръдката си и впи жадно устни в моите, а аз сякаш свиквах с това усещане и дори успя да се включа. Беше просто инстинктивно, никой не ме беше учил как да се целувам или какво трябва да правя, но тялото ми само знаеше и се притискаше все по - отчаяно в неговото. После когато едната му ръка се плъзна по гърба ми и надолу към кръста, стисна ме леко за ханша и сякаш нарочно ме притегли още повече в него, тих стон извибрира между устните му. Беше толкова хубаво и не исках да свършва никога, но гласът на някаква жена стресна и двама ни и аз почти като опарена избягах от ръцете му. Не знам защо го направих, той ми беше съпруг и едва ли вършехме нещо нередно, но почувствах срам от това, че бяхме видени да го правим. Предпочитах да си е нещо само между мен и него, защото така бе много по - истинско.
В крайна сметка се върнахме обратно при останалите, където трябваше да говорим с много хора. Аз така и не се отделих от него повече и от време на време погледите ни се срещаха, което караше сърцето ми да полудява. Изпих няколко чаши шампанско. Никога не бях пила толкова много и когато Хенри усети, че може би започвам да се опиянявам прекалено много ми предложи да тръгваме. С охота приех.
Вече в каретата, аз отново забих поглед в него, а опияненото ми съзнание имаше толкова много въпроси и никак не се страхуваше да ги зададе.
- Какво имахте предвид с това, че не ви се иска да бъдете фиктивен съпруг? - Не бях сигурна дали ще продължи да се държи като джентълмен или ще споделим едно легло тази вечер. Понякога ми се искаше да не е чак толкова възпитан и да бъде много по - директен и смел с мен, но осъзнавах, че и самата аз не му бях давала много поводи да си мисли, че желая да бъда истинска съпруга за него.

-Искам да ви бъда истински съпруг но...
Взех ръцете и,като ги целунах нежно:
-Но искам всичко да е както трябва. От вас искам само не бъдете толкова строга към мен...
Намигнах леко имах предвид,да бъде малко по открита в чувствата си:
-Искам да ми казвате всичко което ви тревожи,и всичко което ви харесва или искате да Ви се случи.
Отново една нежна целувка по ръката и:
-Не искам да се разминаваме по коридорите,да се лъжем един друг. Иска ми се да ви покажа,толкова много неща. Да се почувствате дори ухажвана.
Тя беше момиче което сигурно до сега не е имала възможност истински мъж да я ухажва,да я глези,да и показва колко прекрасни могат да бъдат всички тези чувства:
-А,може ако ни е писано да бъдем и истинско семейство.