Нещо класическо но не забравим...

Времето си минаваше с пълна сила,града се разрастваше с пълна сила. Бях малък когато започна строежа на моста в Лондон. Майка ми се разболя и трябваше да заминем за Хемшир,където майка ми можеше да диша спокойно без влиянието на баща ми. По скоро проблема не беше в това,че тя беше болна,тя никога не беше болна,просто деспотичнят ми баща винаги я потискаше и тя не можеше да диша спокойно,без да и се скара и бе да я унижи. Същото правеше и с мен докато бях още много млад. Още на 7 години ме отдели от майчиния дом и ме изпрати в момчешки пансион около Оксворт. Рядко ми позволяваше да ги посещавам или по скоро рядко идваха да ме вземат. Твърдеше,че майка ми ще ме разглези прекалено много. Не знаех дали точно е толкова прав или крив но се научих на самостоятелност. Наблегнах на учението и над това да стана лекар. Баща ми беше малко разочерован,защото искаше да стана адвокат но аз намерих друго знание за по атрактивно. И въпреки неговото разочерование,той го прие много по добре,след като разбра,че оценките ми са много по добри и,че да си лекар е много по престижно. По скоро гледаше изгодата от това и в този случай това беше изгодно.
Бях на около 30,когато бях свършил да уча,минах стажа си и след няколко години в провинцията като лекар,без помощта на баща си ме поканиха да работя като хирург в Лондонската болници. Баща ми вече не можеше да изпълнява всички свой длъжности,защото беше прикован на инвалиденстол. Имаше толкова много болести,че вее не бях способен да му помогна. Той все още работеше и работеше,като главен адвокат на главната Лондонска банка но вече краката го предавах.
И все пак нямаше да се откаже от това за последно да ми вгорчи живота. Не бях и пристигнал от цели два месеца,когато обяви,че е насрочил годеж. Щом се опитах да му откажа,той заяви,че ще направи всичко възможно за да урони авторитета ми в болницата и да не мога да практикувам никъде в Лондон. Обичах работата си,а и знаех,че науми ли си нещо,дори и да съм негов син,щеше да го направи. Дори не знаех името и но щях да го науча една вечер,преди сватбата.
Колко прекрасно,и колко мило от негова страна. Стоях ме в хола където ги чаках ме да пристигнат. Погледнах джобния си часовник,не закъсняваха движеха се на време. Но баща ми нервничеше. Аз облечен в костюма си очаквах да видя годеницата си и бъдещата си жена. Поне едно си обещах,нямаше да я карам да се чувства,като майка ми,щях да се опитам да направя този ад за нея малко по добър. Колкото и да не можеше,щях да се опитам да и бъда приятел а не враг. Още един не заслужаваше да страда. Ако не се обикнех ме,след като баща ми починеше,щях да я освободя,ако тя пожелаеше. Държах бренди и полушвах леко чашата. Мислех си за поредната операция на следващия ден.

Бях се концентрирала в това да съзерцавам светлините на къщите покрай, които минаваме. Дори не желаех да разговарям с родителите си, които така и не разбираха, че аз съм човешко същество и имам право на избор. Това, че се бях родила жена, не ме правеше по - малко значима от който и да е мъж на тази планета. Спомних си, че когато брат ми се женеше, никой не посмя да оспори избора му за жена. Макар никой от родителите ми да не харесваше Маргарет, те не посмяха да му кажат нищо, а сега с мен постъпваха толкова нечестно, карайки ме да се омъжа за човек, който дори не съм виждала. Ами ако беше дебел и нисък? Или пък бе някой, с който дори няма да мога да разговарям? Какво говоря? Разбира се, че нямаше да се разбирам с този човек, та той беше същия като всички останали, което автоматично го превръщаше в някоя крайно неприятна личност. Не бях сигурна, че ще успея да прикрия омразата си и единственото, което ме крепеше, бе плана ми за бягство. Нямах никакво намерение да се омъжвам за този човек и още довечера щях да напусна дома си и този ужасен град.
- Пристигнахме. - Съобщи въодушевено майка ми, надничайки да види по - добре къщата. За мен тя изглеждаше като всички останали, с тази разлика, че във всяка друга щях да вляза с много по - голямо желание.
- Бъди мила и се усмихвай повече. - Припряно рече майка ми, докато слизахме. - Имаш толкова красива усмивка, нека бъдещият ти съпруг се влюби в нея още сега. - Сбръчках чело и я стрелнах с невярващ поглед.
- Защо аз да се харесвам на него? - Според мен той трябваше да се старае да се хареса на мен, но никой не споделяше мнението ми.
- Защото всяка жена би искала такъв съпруг и ти си голяма късметлийка, че той ще бъде твой. - Бях на път да изригна, но точно тогава врата на голямата къща се отвори и там ни посрещна спретнат до блясък иконом, който ни покани да влезем. Взе палтото на баща ми, мен и майка ми почти не ни удостои с внимание, освен когато се наложи да ни подкани да влезем в гостната, където вече ни очаквали.

Чу се звън и,много добре знаех,че най-вероятно са дошли. Малко се притесних,да е всеки ден можеше да видиш годеницата си. Е аз не исках също тази сватба,защото харесвах работата си и исках да и се отдам напълно но за жалост нямаше такъв план,поне не и за баща ми. Първо влязоха родителите на момичето,а после и тя,като явно не можеше да се скрие това,че не желаеше да идва,сигурен бях,че я боли ръката от това да я бутат и дърпат. Да щеше да е ужасна вечер,в която тя щеше да си го изкара на мен или нямаше да обели дума. Приближих се и поздравих родителите и първо по етикет,а после и нея,като целунах ръката и. Да тя я дръпна много бързо но и не очаквах повече.
-Моля заповядай те настанете се преди да отидем на вечеря. Какво ще пиете...
Веднага предложи баща ми,като щракна на иконома да се погрижи. Родителите и седнаха на голямото канапе,а ние нямах ме избор да седнем малко по в страни на отделни столове разделени от малка маса. Взех чашата и и отпих. По тежка вечер след 12 часова операция не съм имал,а бяха минали само 5 минути,а ми се стори цяла вечност:
-На някой хора просто не им омръзва да се правят на щастливи.
Погледа ми беше към баща ми:
-А на други като теб и мен,им омръзна да се преструват.
Отпих глътка от брендито,загурча ми и не от него,а от думите:
-Само че и двамата в момента нямаме избор.
Знаех си че няма да ме погледне или да каже нищо:
-Аз не съм ти враг и искам да го разберете. На баща ми не му остава дълго. Година или две не повече. Толкова трябва да се преструваме поне на приятели...
Говорех тихо за да не ни чуе никой:
-Знам,че ви звучи,като затвор,и на мен също. Но съм лекар в Лондонската болница,работя дни и нощи,за да спасявам човешки живот,и не мога да позволя на баща ми да съсипе това и моята работа. Предлагам Ви следното,ще имате собствена стая и ще се разпореждате с къщата както искате. А след,като баща ми почине,ще отида при адвокатите и ще подам молба за развод,като ще поема цялата вина,че не мога и не съм в състояние да осигуря наследник. Ще ви обезпеча добре,и ще може да отидете където пожелаете и да бъдете с когото пожелаете.А,аз ще мога да практикувам моята работа. Не се тревожете,едва ли ще се виждаме често в къщи,така че практически къщата ще е твоя.
Знам,че говорех делови но исках да бъда искрен:
-Не мога да ви обещая обич,сигурен съм,че и вие не може да ме обикнете но ако един от нас направи бягство сега,ще съсипе другия. Просто ви предлагам по добър начин за бягство.

В началото дори не разбрах, че говори на мен. Все още се опитвах да асимилирам факта, че не е нито дебел, нито нисък, дори напротив. Беше висок и строен млад мъж, който по всичко изглеждаше нормален. Но със сигурност му имаше нещо, защото не е възможно мъж изглеждащ по този начин, да не може да си намери жена. Може би при други обстоятелства, самата аз бих го намерила за ужасно привлекателен, но сега не можех да мисля по този начин. Последната ми надежда бе в това, той да има някакъв дефект и да го покаже тази вечер, за да имам силен аргумент за това, че не бива да се омъжвам за този човек. Ето защо да си мисля колко е красив, бе най - лошото което можех да направя в момента.
Най - накрая го удостоих с по - продължителен поглед. Очите му гледаха право в мен. Побиха ме тръпки. Имаше толкова силно присъствие, че за миг се почувствах разколебана. През ума ми мина мисълта, че бихме били красива двойка, но още щом си го помислих, разтърсих леко глава, сякаш за да се опомня и продължих с това да го мразя, без дори да го познавам. Беше малко нечестно от моя страна, особено след като осъзнах, че той също не е въодушевен от идеята да се ожени за мен. Не знам защо, но до сега дори не ми беше минало през ума, че и той може да се чувства притиснат да го направи. Изчаквайки да чуя всичко което има да каже обаче, изведнъж осъзнах, че и двамата сме в едно и също положение, макар все още да бях убедена, че той има много по - голям избор от мен. Както и да е, след чутото, чертите на лицето ми почти омекнаха и аз вече не го виждах като мой враг.
- Искате да се омъжа за Вас, само за да се разведете с мен, след това?! - Повдигнах въпросително едната си вежда, като в очите ми ясно се четеше укор.
- Имате ли представа какъв удар ще е това върху репутацията ми и тази на семейството ми? - Не можеше да е толкова наивен и да си мисли, че някакво нелепо признание за вина, ще ме пощади. И двамата бяхме наясно, че света, в който живеем не е устроен по този начин, но дори и да приемем, че казва истината и ще ме освободи от този брак, веднага след като баща му се спомине, то как можех аз да му се доверя, че няма да ме подведе.

-Простете откровените ми думи но лично аз не искам да се женя за никой,работата ми е достатъчно трудоемка и отнемаща време.
Да звучеше доста грубично:
-Няма да е удар за вас,а удар за мен. Ще се обявя себе си в неспособен. По скоро унижението,ще падне върху мен. Ще получите каквото искате от наследството или след развода и ще можете дори да започнете бизнес. Повечето жени вече се стремят към това,а вие ще имате тази възможност. Аз искам само да запазя репотацията си на лекар,а до тогава,ще съм изградил достатъчно добри основи и малко проблеми няма да са проблеми.
Изпих до край брендито:
-Казах Ви,нека не се лъжем никой от нас няма да обикне другия. Сигурен съм ужасно съм сигурен,че мразите родителите си,за това,което ви причиняват,че ще ви омъжат на сила за някакъв ,който не сте виждали до сега. Аз просто ви предлагам безопасен дом далеч от родителите,където ще сте господарка,и след време ще решавате напълно каквото искате. Сигурен съм че дори ме мразите но единственото което мога да ви гарантирам,че ако все пак решите да станете моя съпруга,няма да позволя на никой да ви нарани повече и ще имате един приятел на среща. Ако все пак решите да остане с мен,искам да знаете,че работата ми е всичко.

Освен всичко останало бе и ужасно убедителен. Звучеше толкова правдоподобно и уверено, че дори и аз бях склонна да му се доверя след само пет минути разговор с него. Изведнъж идеята за един фиктивен брак, който ще задоволи родителите и на двама ни ми се стори примамлива. Две години не бяха чак толкова много време, а като гледах стареца, може би надценявах времето, което му остава и този така наречен брак, щеше да трае още по - малко, а след това щях да получа свободата си и пари, с което да съм независима от родителите си, които няма да могат да ми диктуват повече какво да правя.
Звучеше чудесно и бях готова да чуя още, но точно тогава ни поканиха на масата. Всички се изправихме на крака, а Хенри, мъжът за който щях да се омъжа утре застана зад мен и може би съвсем несъзнателно постави ръка на кръста ми, за да ме подкани да тръгна, защото изоставахме от всички останали.
- Как да съм сигурна, че мога да ви се доверя и казвате истината? - Надявам се не мислеше, че съм толкова глупава и ще повярвам на всяка дума казана от него, без тя да е подплатена с някакво доказателство. Все пак аз наистина не познавах този мъж, но той изглеждаше толкова перфектен, че чак бе трудно да повярваш, че това е истина.
Погледнах нагоре към него, все още стоейки на мястото си и напълно пренебрегвайки желанието му да се присъединим към останалите. Той не бе длъжен да ми дава никакви обещания, нито доказателства. Родителите ми, вече бяха обещали, че аз ще съм негова съпруга и той по един или друг начин щеше да ме получи, така че неговото предложение беше просто билет за свобода, който той можеше да ми даде или не.
- Ами ако след като се оженим промените решението си и не ми върнете свободата?

-Права сте не може да ми вярвате.
Вдигнах рамене:
-Може да вярвате на моето мъжко обещание,че това ще се случи,само ако вие пожелаете. Не съм мъж нито лекар,който не си държи на обещанията но ако исках да останете нямаше да ви предлагам всичко това,а просто щях да ви оставя да се мъчите. А,мисля за вашия конфорт,така че щеше да ми е по лесно да се омъжите за мен без особено големи разговори.
Вечерята беше готова и иконома влезе за да ни покани. Изправих се,като и подадох ръка,за да се израви:
-Ще видите сама след време,че единствения лош от нашето смейство е само баща ми,но няма да му позволя да ви нарани. Купил съм къща в която ще се чувствате добре поне за малко. Вие решавате.
Все пак подаде ръка,а и нямаше много избор,проведох я към голямата гостна,като и дръпнах стола,а да се настани,отново бяхме заедно на масата. Малко не ми се ядеше,но въпреки това чопнах от това и от онова:
-Какво обичате да правите все пак?
Трябваше да завъртя някаква тематика но въпреки всичко,щях да живея с нея,въпреки това трябваше да знам,заради нейния конфорт.
-Трябва да знам малко повече неща за теб.

Беше почти мило от негова страна, че се интересуваше от интересите и хобитата ми, но предвид предложението, което ми бе отправил половин час по - рано, не намирах за необходимо да се опознаваме. Ако удържеше на думата си и това е просто фиктивно споразумение между нас, то тогава дори не беше необходимо да разговаряме. Ето защо нещо друго ме интересуваше повече от празните приказки за мен.
- Какво печелите вие? - Защото до тук изглеждаше така сякаш само аз имам изгода от това споразумение, макар че очевидно той също щеше да се облагодетелства. Предполагах, че за да наследи състоянието на баща си, то той трябва да се ожени и създаде дом. Беше логично да е така, но в такъв случай баща му можеше да поиска и наследници, които ако този брак не се консумира, няма как да се появят.
- Едва ли баща ви просто ще иска да ви види женен за някоя жена. Може би ще иска да му осигурите наследници? - И това дори още от сега можех да го заявя с твърда увереност.
- Каква ще бъде моята роля? Какво ще очаквате от мен като ваша съпруга? - Едва ли щеше да ми даде всичко което казваше, без да иска нищо в замяна. Освен това колко дълго можехме да играем ролята на съпруг и съпруга, без никой да се усети? Ами ако баща му останеше жив по - дълго? Ами ако Хенри се почувства отново притиснат и пожелае да му родя деца?
- Нима не си мечтаете за истинско семейство и съпруга, която да ви роди наследници? - Едва ли професията му беше чак толкова определяща целия му живот.

-Аз съм лекар,дълго време в провинцията бях лекар и акушер. Мога да подозирам,само каква саможертва прави жената за да осигури наследник. Това е нещо което не ми е цел и може и не присъства в листа ми.
Пуйката беше хубава но за жалост аз наблегнах на виното:
-Баща ми ще го иска и ще настоява. Но това не би трябвало да ви тревожи,ако забременеете,ще е усложнние към това да ви дам развод.
Говорех тихо,защото не можеше да си позволя да разберат за какво си говорим,а по скоро бяха доста опиянение,и се радваха,че си говорим:
-От вас просто се иска да,командвате къщата,да не пипате само кабинета ми,да се представяте пред обществото,като моя съпруга. Канят ме на много приеми,трябва да печеля доверие и ми трябва умна и съобразителна жена. Сигурен съм,че сте такава,просто аз ви давам шанс да го покажете. Не мисля,че искам много от вас.
Поех много голяма глътка от виното и оставих чашата:
-Казах ви,за мен е важна работата,така че по скоро искам да се отърва от това,баща ми да победи по гадния начин. Мисли си,че с брака,ще ме нарани,нека не му позволим.

Трябваше ми време, за да осмисля това неочаквано предложение. Имах цяла вечер на разположение, защото след утре, можеше или да съм омъжена жена или да съм далеч от тук. И двете бяха еднакво плашещи и несигурни. Не можех просто така да се доверя на този напълно непознат за мен мъж, но пък адски ми се искаше да казва истината, защото това щеше да промени целия ми живот стига само да имам малко търпение. Освен това, ако думите му не бяха истина, можех да избягам винаги, но сякаш повече си струваше да опитам.
Така и не взех конкретно решение до края на вечерта. Едва ли щях да съм убедена изцяло за каквото и да е, но с напредване на времето, бях все по - склонна да опитам. Не му казах обаче нищо, защото реших, че така е по - справедливо. След вечерята мъжете се оттеглиха на по питие, а аз останах с майка си. Тя побърза да попита за какво сме си говорили толкова много с Хенри. Искаше да знае дали не съм го харесала. Разбира се веднага разбих надеждите й. В прав текст й заявих, че ако се оженя за този човек, то ще е по принуда, а не защото го желая. Дори бях още по - крайна, като й казах, че изобщо не ме е впечатлил, макар наистина да го намирах за интересен човек.
С Хенри не говорихме повече. Подобна възможност не ни се отдаде, но пък баща му пожела да размени няколко думи с мен и беше мил, но имаше нещо в него, което просто ме отблъскваше. Не можех да го обясня, беше някакво чувство на неприязън към самия човек.
Почти в полунощ, родителите ми най - накрая решиха, че е време да си тръгваме. Майка ми бе развълнувана за сватбата и подчерта, че трябва да се наспя хубаво. За щастие се бе съгласила тържеството да е скромно и да няма много хора, но един бог знаеше дали изобщо ще има какво да се празнува...

Оставих я да си мисли и аз мислех за много неща и въпреки всичко нещата тръгнаха към сватба. Имаше богата украса,гостите бяха доста имаше много сватбени подаръци и всякакви неща. Всичко блестеше. Но най-красива беше тя,наистина не можех да отрека,че беше много красива а с булченската рокля изглеждаше удивително. Може би тогава ми трепна нещо към нея но се опитвах да се отърся. Заклех се,че поне ще я направя щастлива до колкото тя ми позволи,а после,ще я оставя да продължи,ако желае.
Сватбата продължи до късния следобет. Така бяха сватбите по принцип. Изпратиха с карета подаръците в новия дом,а нас ни изпратиха до друга карета,която щеше да ни отведе в новия дом. Качихме се в мадоженската карета и тръгнах ме към къщата. По пътя не обелихме и дума но и не знаех,какво да кажа. Стигнах ме до Бейкърстрийт 124 където имаше двуетажна къща с тавански помещения. Отпред ни чакаше иконом и още една дама,която щеше да бъде дамата и,която щеше да и помага. Представиха се и я проводиха към къщата.
Беше голяма с,парапети от двете страни,направени от масивно дърво. Горе имаше четири спални,долу имаше хол,голяма гостна и кухня,а на тавана спяха прислугата. На долния етаж беше и кабинета му,който също водеше и към мазе.
-Добре дошла,Грета ще ти покаже твоята спалня и ще те разведе из къщата. Това е новият ти дом,ако не ти харесва чувствай се свободна да го промениш. Нова е сградата,нямах време да и обърна внимание,така че се доверих на иконома. Пол е добър,също можеш да му се довериш,Пол и Грета,ще ти помагат доста.
Махнах ракавиците от ръцете си. Пол вече помогна да се съблече,като и взе палтото и и се усмихна. Той наистина беше много добър,а това и му се доверих.
-Аз отивам в кабинета си,утре ме чака тежка операция. Ако желаеш,и не си уморена можеш да се присъединиш на вечеря.

Новият ми дом се намираше доста далеч от стария. Това от една страна бе хубаво, от друга се почувствах адски отдалечена от онова което познавах и това усещане се засили, когато още с влизането Хенри ме остави да се запозная сама с мястото, на което щях да живея в близко бъдеще. На вечерята вчера бе споменал, че много държи на работата си и тя е всичко за него, но не очаквах, че в сватбения ни ден, той ще предпочете нея пред мен. Всъщност не биваше нито да съм изненадана, нито разочарована. Първо знаех, че дома който си е избрал, се намира много близо до работата му. Това трябваше да ми подскаже много. Второ, бяхме се разбрали това да е просто театър, така че нямах право да се сърдя, заради липса на внимание. Пък и бях голямо момиче, можех и сама да разгледам къщата.
Първо обаче се качих в стаята си и любезно помолих момичето да ме остави сама. Хареса ми, че е светло и изглеждаше много подредено и чисто. В единия край бяха наредени куфарите ми, само те сякаш изглеждаха не на място в иначе разкошно подредената стая, която обаче все още не можех да почувствам като своя. Надявах се това все пак да се промени някой ден...
Отидох до врата и завъртях малкото позлатено ключе. Не желаех никой да ме безпокои докато се преобличам. Разбира се, после разбрах, че е нямало нужда от чак такава предпазливост. Когато слязох час по - късно и попитах за Хенри, Пол - икономът ме уведоми, че не е излизал от кабинета си. Може би нямаше да се покаже изобщо.
- Това подаръците ни ли са? - Пол ме поздрави, че съм предположила правилно и след като му казах, че няма да имам нужда от него за сега, той се оттегли, а аз седнах до камината и започнах да ги разопаковам. Правеше ми впечатление пожеланията - всички бяха отправени към г-н и г- жа Картър. Трябваше да призная, че изобщо не го чувствах по този начин. Докато четях всяка една от картичките имах чувството, че те се отнасят за някой друг, не мен.

Свърших по рано с работата си,бях намерил всичко което което ми трябваше,а това се качих горе за една чаша бренди. Преди вечеря,щеше да е добра идея. Бях съблякъл сакото и навил ръкавите,както и бях откопчал първите две копчета на ризата. Имах малко мастило по пръстите но всичко беше съвсем нормално. Щом се качих,Пол ме уведоми,че госпожа Картър,е вече в хола. Беше хубаво,че не се е заключила в стаята,сигурно гледаше картичките. Благодарих му и го оставих да се заемат с Грета с вечерята,те поне готвеха по мой вкус. Вратата беше открехната но и тя ме видя,четеше картичките,към подаръците:
-Радвам,се да видя,че сте тук...
Наистина беше приятно. Минах покрай нея,като си взех една чаша от бара и налях бренди,седнах близо до нея на едно канапе:
-Имали нещо което Ви харесва?
Имаше доста подаръци но със сигурност повечето подаръци бяха за нея. Аз не изпитвах желание да използвам,кристални чаши и порцеланови чинии и чаши или по скоро да знам от къде са и колко струват:
-Прекалената понпозност винаги ме е дразнила но ако има нещо полезно,ще е супер...
Опитах се да се пошегувам,усмихвах се,не можех да отрека,че е приятно малко или много да не си само с персонала в къщи,ами и да си имаш някой който да те чака или нещо подобно:
-Хареса ли ви стаята?

Леко се смутих, когато го видях на вратата. Честно казано не очаквах да го видя отново днес, затова и си бях позволила волността да седна така. Не беше прилично една дама да стои на пода, пък било то и сама, но особено лошо впечатление правеше, когато имаше някой друг наоколо. Затова веднага щом го видях понечих да се изправя, но той бе така любезен да ми позволи да остана така както съм. Вероятно осъзнаваше, че така ми е удобно и разбрах, че той също не е чак такъв привърженик на етикета, макар че през целия ден го беше спазвал до безупречност.
- Да, харесва ми. - Отвърнах аз и се зачудих къде ми е изчезнал гласът. Излезе много тих и някак скован, затова прочистих внимателно гърло и оставих в купа поредната поздравителна картичка.
- Много е светла и просторна и гледа към градината. - Това ми харесваше, единственият проблем беше, че градина липсваше. Нямаше никакви цветя в нея и си личеше, че никой не полага по - специални грижи за нея. Това бе едно от нещата, които щях да променя тук и може би щях да се захвана лично. И без това се очертаваше да прекарвам много време сама, трябваше ми някакво занимание, за да не полудея от скука.
- Колкото до подаръците... - Отново погледнах към него и дори леко му се усмихнах. - Намирам някой от тях за красиви, други за проява на лош вкус, а трети за практични. Сигурна съм, че ще намерите нещо и за себе си сред тях. - Но повечето бяха за дома и наистина мисля, че повечето неща щяха да влязат в употреба. Не бях видяла много картини или вази. Всъщност липсваха каквито и да е свежи цветя в тази къща и ми хрумна, че тук е почти като в болница, само дето мирише по - приятно.
- Как върви подготовката, за утрешната операция? - Погледнах чашата в ръката му и се зачудих дали това е част от процеса или вече е приключил и сега просто ще си почине.

Зарадва ме факта,че мога да си говоря с нея или поне изпитваше желание да говори с мен. Което беше оста добро начало,мислех си че може да се спогодим доста добре. Накара ме да се усмихна,определено нямаше нищо подходящо за мен там но ми харесваше желанието да ме види в участието в използването:
-Приключих за днес,за жалост имам много малко информация,така че операцията,ще е тотално на сляпо. За жалост сме прекалено ограничени в работата си. Има ме нови експирементални лекарства. Надявам се да действат,ще бъдат доста добро облекчение за всички пациенти.
Да имаше много неща,имаше морфин,който упояваше хората и ги караше да не изпитват нищо но бяха в съзнание и можеше да контролираме някой неща,това щях да пробвам и днес:
-Малка награда за добре свършена работа...
Разклатих чашата се наведох леко към нея имаше някакъв плат,явно за да си ушие някаква рокля,беше хубав плат в нежен цвят. Наведох се почти към нея и го докоснах,беше хубав:
-Ще ти отива,ако желаеш може да го дадеш на шивач и да ти ушие рокля.
Смутих се малко,може би се оказах прекалено близо,отръпнах се опасявайки се,че прекалено много съм се намесил в личното и пространство:
-Исках да Ви кажа,че бяхте прекрасна днес...
Може би стана малко неловко,леко се закашлях:
-Добре... Май ми дойде в повече брендито.
Не не бях пил много но се чувствах опиянен. Не можех и да отрека малкия факт,че тя беше жена,аз имах своите нужди. Отдавна не съм бил с жена и въпреки това знаех,че няма да я докосна,докато тя не пожелае. Все пак имах ме договорка. Но мъжкото в мен и не само,я намираше за прекрасна и за сексапилна. Не мисля,че имаше здравомислещ мъж,който не би я пожелал. Но това трябваше да остане дълбоко заровено.

Притаих дъх, а сърцето ми направо спря, когато се доближи толкова близо до мен. Дори усетих горещия му дъх по кожата си и аромата на бренди. Никога не бях харесвала тази напитка, но сега ми се стори, че дори бих я опитала... от устните му. Сигурно бяха напоени с нея... По дяволите, трябваше да прогоня тези мисли от главата си, затова веднага след като той се отдръпна и сърцето ми отново заби, разтърсих русите си къдрици.
- Съгласна съм, плата е много хубав и ще си ушия рокля от него... - Предложението му не бе най - проницателното нещо на света, но успя да ме впечатли дори и с това, че посочи нещо очевидно. Не знам какво ми ставаше. Може би съзнанието ми си правеше шеги с мен. Може би това, че искам или не, фалшиво или не, аз бях женена за този мъж. Преди няколко часа се бях заклела да остана с него, докато смъртта ни раздели. Не си бях представяла точно така този ден. Винаги си бях мислила, че когато се случи, ще познавам и обичам мъжа на който ще се обрека и това ще трае цял живот.
- Искате ли да ви донеса нещо? Чаша вода? Или нещо друго? - Беше неловко, никой от нас не предполагаше, че ще е толкова трудно. Така де, поне аз не бях предполагала, че ще се чувствам така в компанията на съпруга си и все пак, той беше точно такъв, мой съпруг и ако снощи не го приемах чак толкова на сериозно, сега просто се страхувах, че никак няма да е лесно да живеем под един покрив без дори да се познаваме.
Най - накрая се изправих от земята, в готовност да му поднеса каквото и да е, само за да изляза от стаята. Тук ми се струваше, че някой е изсмукал всичкия въздух и не мога да дишам, а температурата се е качила рязко поне с десет градуса. Лицето ми бе почервеняло и макар да не го виждах, бях сигурна че е така.

-Ами...
Видях как лицето и почервеня,определено я бях накарал да се чувства неловко но не исках да я карам да се чувства още по неловко.
-Не не желая нищо,ти не си ми прислужница.
Не исках да е като онези жени,който бяха смирени и подчинени и притихваха и слугуваха на мъжа си. Исках да бъде себе си и да прави,каквото иска да прави,а за всичко останало имаше хора:
-Но ако желаеш можеш да видиш,дали Пол и Грета са готови с вечерята.
Все пак исках да дам възможност на нея и на мен да си поемем дъх явно тя имаше някакво притеснение. Да разбира се аз бях притеснението,прекалено много се доближих до нея. За напред трябваше да съм по умерен.
Изправих се и отидох към бара и налях още една чаша бренди. Може би бях глупак да си мисля,че може да иска да е около мен. Аз бях никой за нея,така че нормално беше да иска да избяга. Но въпреки това,ми стана малко горчиво. Някак си за първи път в живота си не исках да имам само работа ами някой до себе си. Може би трябваше да призная пред себе си,че бях направил грешка да лъжа себе си,че съм неуязвим пред чувството на самотата.

Едва дочаках да се изкаже и излетях от стаята. Хиляди чувства и мисли се блъскаха в главата ми. Завих по коридора и вече по - спокойна, че съм далеч от проницателния му поглед, аз си позволих да се спра и подпра на стената. Краката ми трепереха, както и ръцете, но по - страшното бе усещането в стомаха. Имах чувството, че ще повърна всеки момент. Къде ми беше ума? Как можах да се съглася на подобен брак и да си въобразя, че ще се справя с това. Трябваше да избягам докато все още имам възможност.
Не усетих кога Грета се е появила. Сърцето ми блъскаше така силно, че в главата си чувах само ударите му, докато тя за пореден път не ме попита дали съм добре. Леко стресната, аз се стегнах и започнах да клатя глава.
- Да, всичко е наред. Добре съм!
- Мога да извикам г-н...
- Не! - Прекъснах я грубо и дори май я уплаших, защото горкото момиче отстъпи стреснато назад, но последното от което имах нужда бе Хенри да ме види така. Не беше станало кой знае какво, а мислите и желанията, които се бяха загнездили в съзнанието ми си бяха само мой проблем.
- Той е лекар... Ако ви е лошо... - Какво глупаво момиче, не ме ли беше чула? Стрелнах я с убийствен поглед и тя замръзна.
- Вече казах, че нищо ми няма. Всъщност дойдох да разбера дали вечерята е готова, защото господин Картър е гладен.
- О! Веднага ще сервирам вечерята тогава. - Каза момичето и хукна обратно към кухнята. Аз си взех още минутка въздух и вече много по - спокойна се върнах в стаята, където Хенри все още седеше. Беше се изправил до един прозорец с чаша бренди в ръка и гледаше някак замислено навън. Очите ми се разходиха по широките му рамене и се спуснаха надолу. Наистина бе красив мъж и нямаше как да го отрека, дори и да искам.
- Вечерята е готова и ще я сервират всеки момент. - Не исках да го стресна, затова гласът ми бе по - тих. Той се обърна към мен.
- Аз не съм гладна. - Казах без да ме е питал. - Всъщност деня бе ужасно дълъг и мисля, че се нуждая от малко почивка.- Искаше ми се да му кажа, че и той изглежда изморен и може би е добре да си почине, след като утре го чака толкова голяма операция, но сметнах че нямам право да му казвам подобно нещо, а и можеше да прозвучи неправилно.

Това малко ме разочарова или по скоро ми стана гадно заради очакванията който имах,тя не беше виновна. Поклатих глава и отпих голяма глътка от брендито:
-Допивам си чашата и ще вечерям. Вие се чувствайте свободна,да се оттеглите,ако желаете но ако случайно огладнеете,ще кажа на Пол да ви остави нещо.
Поклатих глава и се усмихнах,за да прикрия разочарование. Оставих я да си тръгне,а аз след чашата бренди се насочих към масата,похапнах на бързо но след това не ми се спеше. Взех една книга от кабинета и се насочих към всекидневната,където си дочитах и медицинския журнал. Винаги преди голям случай не можех да заспя и това се случи и днес. Имах ме отделни спални така,че нито един от нас нямаше да се чувства неловко около другия но стайте ни бяха близко. Малко по късно вечерта,почувствах умора и се насочих към спалнята където моментално щом подуших възглавницата заспах. Не бях спал само няколко часа,когато още не с беше съмнало съвсем. Беше някъде около 5 сутринта. Станах и се преоблякох,като дори без да закусвам тръгнах към болницата за да се подготвя. Пол ставаше по това време за това го предупредих,да се грижат добре за нея,и че ще се постарае да се прибере за вечеря,но не е много сигурно.

Почти не мигнах. Може би причината бе в това, че наистина се намирах на съвсем ново и непознато място за мен. Може би вина за безсънната ми нощ бяха гласовете в главата ми, които ме караха да се страхувам. Дори бях заключила врата на стаята си, ако случайно заспя и някой се опита да влезе без мое разрешение. Естествено, вече бях сигурна, че той няма да го направи. Имаше достатъчно възможности да направи нещо, но той поне в тази първа вечер от брака ни бе удържал на думата си и не ме притесни по никакъв начин. Много късно вечерта се прибра в стаята си. Разбрах го по стъпките в коридора и може би едва тогава се успокоих достатъчно, та затворих очи и мисля че бях заспала.
Когато обаче отново излезе в коридора, вече на сутринта, аз веднага чух и скочих от леглото. Къщата бе масивна, но го чух да говори с някой, а после чух и входната врата. Отидох до прозореца и го видях да се качва в каретата си, а аз се върнах обратно в леглото, с намерението да поспя още малко. Беше прекалено рано, но така и не успях да заспя повече.
След около час си сложих халата и слязох да потърся някой от прислугата. И двамата вече бяха будни и ги помолих да ми приготвят ваната. Исках да се изкъпя първо и после може би щях да закуся, но за сега просто исках да се приготвя, защото възнамерявах да изляза и да купя някой неща.
След ваната и закуската, наистина излязох. Отидох чак до другия край на града, но знаех че там продават най - разнообразните и хубави цветя, така че разходката си струваше. Купих не само цветя, които исках да засадя в градината, но и няколко чувала тор, както и градински инструменти, понеже не бях сигурна дали в къщата има. Към обяд се върнах с толкова много неща, че се наложи Пол на няколко пъти да ги сваля и прибира в къщата, като някой от по - дребните и леки неща, бяхме взели аз и Грета.
- Имате ли нужда от нещо?
- Може да направиш лимонада и да ми донесеш една чаша. - Макар да не бе чак толкова топло, усилията които полагах, ме бяха разгорещили, затова имах нужда от нещо разхладително.
- Какво мислиш Пол, може би трябва да засадим и малко розови храсти... И дървета... Струват ми се толкова малко... - Не можех да се справя с всичко сама, така че и Пол и Грета също ми помагаха, но имахме още много работа, докато постигнем онова което аз си представях. Може би щяха да са ни необходими седмици и все пак, не исках да гледам тази гола градина, когато предлагаше толкова много възможности да се превърне в едно приятно място за отдих през летните дни.

Операцията не мина изцяло по план но се надявах възстановяването да мине добре,имаше нови лекарства,който тепърва опитвах ме и даваха много голям шанс но въпреки това,щяха ме да видим резултати тези дни. Останах още малко,като помогнах с пациенти в общите помещения. Измих се добре и се преоблякох,беше почти 7 и щях да успея за вечеря. Качих се на каретата и за нула време се оказах в къщи. Макар и малко се усещаше някаква промяна,ухаеше приятно не беше на махагон и на нова боя,а сега миришеше на цветя. Имаше огромна ваза на масата пред входната врата,който ухаеха чудесно носеше се и аромат на домашни сладки. Явно Грета също се беше развихрила. Пол се приближи,беше необичайно весел. Засмях се и му подадох палтото си:
-На какво се подхилквате така весело?
Той поклати глава:
-Госпожа Картър днес даде нов живот на градината,ще имате хубава семейна градина.
Поклатих глава,беше приятно да видя,че се чувства,като у дома си,но знаех,че всичко след като тя си тръгне,ще залинее. А,бях убеден,че тя ще си тръгне,никой не можеше да обича човек като него. Изкривена усмивка се появи на лицето ми:
-Да ще е прекрасно...
Поех дълбоко дъх:
-Ще пийна едно бренди преди да дойде за вечеря.
Той поклати глава:
-Точно в 8 всичко,ще е готово не съм сигурен дали госпожа Картър,ще се присъедини към вас,днес много работа свърши.
Поклатих глава с разбиране:
-Няма проблем,нека си почине,аз също ще хапна на бързо и ще се отправя в кабинета след това.
Да щях ме да се разминаваме но това беше правилото и договорката. Отидох в хола,като си налях бренди и съзерцавах огъня. Надявах се да я видя но явно нямаше да е тази вечер,а не исках да я притеснявам.

След многото работа, която бяхме свършили днес се нуждаех отново от вана. Цялата се бях накаляла. Имаше пръст дори и в косата ми, но след една хубава баня, отново изглеждах като себе си, но бях доста гладна. Така и не ми бе останало време да обядвам, а ефекта на закуската отдавна бе отминал, затова след като се облякох реших да сляза и да хапна нещо.
Едва когато слязох на първия етаж, забелязах палтото на Хенри. Това ми даде знак, че и той трябва да е тук някъде и както се досетих, го открих в хола. Отново беше с чашата си бренди. Веднага ме забеляза и му се усмихнах леко, в знак на поздрав.
- Не ви чух да се прибирате. - Пристъпих по - смело навътре в стаята и отидох почти до него.
- Как мина? - Пожелах да разбера, но той сякаш не разбра какво го питам, затова поясних.
- Операцията, за която се подготвяхте вчера. - Може би не бе очаквал да се интересувам за това, но на мен ми звучеше така сякаш е много важно и цял ден не спирах да се чудя как е минало, така че след като вече бе тук, смятах че може да задоволи любопитството ми.

Не можех да скрия дори и от себе си,че се радвам да я видя. Тя определено внесе някаква лачезарност в стаята щом влезе,а и в дома още от първия ден. Това определено ми хареса много:
-Добър вечер...
Отвърнах по ведро,за да бъда в тон с нейното настроение:
-Не мина по план но се надявам новите лекарства да подействат,не се знае още нищо,тези дни ще се разбере но...
Вдигнах леко чашата:
-Вие сте имали доста работа,занимавали сте се в градината. Това е прекрасно,едва ли щях да стигна до нея. Радвам,се че сте намерили занимания,който да ви харесват. Чувайте се свободна да правите повече.
Наистина исках да се чувства добре дори и за краткия си престой тук,не исках да се чувства затворена,като в клетка. Това щеше да е най-ужасното:
-Пол никога не е бил по щастлив...
Е,и аз определено не падах по долу,беше приятно да се види женско влияние. След това се сетих нещо:
-Другия месец,ще има бал били искала да отидеш? Ако желаеш поръчай да ти ушият рокля и на мен нещо,а ако не искаш си свободна да не отиваш.
Не знаех,дали ще иска или не но като момиче не и е било позволено да ходи на много балове,сега щеше да бъде по добре и можеше да избира:
-Не бих искал да Ви карам нещо на сила но мисля,че ще е хубаво разнообразие.

- Да, може би трябва да отидем. - Едва ли бе достатъчно да живеем под един покрив, за да минем за съпруг и съпруга, така че вероятно той искаше да покаже на баща си, че наистина е така. А и такава беше уговорката и аз щях да се представям за негова истинска съпруга, на всяко мероприятие, на което той щеше да бъде.
- Ще бъде странно ако не ни виждат заедно. - Съгласих се сама със себе си и седнах на едно от креслата. След вечеря щях да спя като бебе, но едва ли щях да успея преди това, защото корема ми стържеше така че от него не чувах даже мислите си.
- Може би дори трябва да поканим баща ви и родителите ми на вечеря. Това да видят, че се разбираме ще ги успокои и така няма да се тревожат. - Бях си го мислила още днес, но едва ли щях да повдигна темата, ако не я бяхме подхванали вече. Със сигурност обаче, трябваше да успокоим моите родители, защото познавах добре майка си и тя скоро щеше да започне да си вре носа в брака ми, освен ако не й дам повод да не се тревожи и кой знае, може би щеше да ме остави намира за известно време.

Просъсках лекичко,и поклатих глава. Определено идеята не ми допадаше но беше добра идея,само че стомаха ми ме сви при мисълта да бъда под един покрив с баща си,а и той едва ли би искал.
-Не изгарям от желание да виждам баща си,на него му стига да знае,че съм женен но ако ще успокой вашите родители,организирайте вечеря. Нямам нищо напротив,просто баща ми няма да е много вдъхновен,ще го поканим иначе,ще дойде защото няма да е поканен но не обича да излиза,така че ще откаже.
Да спомените за баща ми караха кръвта ми да се смрази,за това изпих на бързо чашата,за да не ми се налага да помня.
-Нека не говорим за това,ако сметнете за добре,канете си гости,ако искате да присъствам,ще направя всичко възможно да бъда тук но не е нужно да ме питате.
Отново се опитвах да и дам свобода надявам се не ме разбираше погрешно да води любовници но тя беше порядъчно момиче,едва ли.
-Хареса ми,че сте сложили цветя,мирише приятно.
Просто реших да спра тази глупава тема преди да съм задълбал плекалено,а и не бях яла нито на обед нито на закуска и бях доста гладен. За щастие ни извикаха по рано за вечер. Всичко беше готова и се настанихме на масата,ухаеше много приятно имаше доста вкустои. Явно тя беше дала някакви идеи:
-Приятен апетит.