Алек и Ема

Сякаш вселената бе отговорила на желанието ми. След като си легнах изпитах истинска нужда да видя Алекс. Просто без него този ден нямаше да бъде същия и точно на време той се бе появил. Сърцето ми се изпълни с огромна радост и топлина, а единственото по-красиво от невероятната малка сияеща птичка бе той. Жалко, че беше толкова далеч, защото ако сега стоеше пред мен, със сигурност щях да се сгуша в обятията му. Обичах Алек толкова силно и дори не можех да си представя този свят без него до себе си.
Разтворих широко прозореца и се покатерих на перваза. Преди да скоча на земята се ослушах дали родителите ми не са наблизо, но те все още бяха в кухнята и едва ли щяха да забележат отсъствието ми. Когато стъпих на земята направих знак на Алек да дойде при мен. Щях да го изчакам тук, както винаги, а после щяхме да се отдалечим достатъчно от къщите, за да не ни чуят. Само така можехме да проведем истински разговор, без той да става достояние на целият свят.

Дали ми беше харесало? Сигурно се шегуваше! Та аз обожавах когато прави такива неща за мен. Знаех, че вероятно не съм единствената за която ги прави, но тези малки жестове от негова страна ме караха да се чувствам наистина специална и това си пролича по начина, по който захласнато наблюдавах кръжащата над нас птичка. Бях меко казано възхитена и все по-удивена от нещата които умее.
- Невероятно! - Възкликнах с притаен дъх и за миг преместих погледът си върху него.
- Никога няма да успея... - Той имаше сили, които аз никога нямаше да притежавам и можеше неща, за които само можеше да си мечтая.
Алек накара птичката да изчезне така ненадейно както се бе появила и едва тогава си поех дъх. Можеше някой да види сиянието й и да ни спипат, затова разумното нещо бе да я махне, но все пак бе удивително красиво да я наблюдавам и исках да я докосна и да й се насладя още за миг.
- Умееш изумителни неща Алек... - Понякога чак му завиждах за това. Отдалечихме се от къщите достатъчно далеч и седнахме направо върху тревата. Всъщност площта на именията бе доста голяма, толкова че чак можехме да се скрием в задният си двор и дори нямаше да ни забележат.

Наблюдавах лицето му в захлас и попивах всяка негова дума. Беше ми ужасно трудно в подобни моменти да прикривам истинските си чувства към него и понякога се страхувах, че ще види в погледа ми или без да искам ще кажа нещо, което ще ме издаде. Страхувах се от самата себе си и чувствата си. От това което можех да кажа или направя. Не желаех да губя Алек за нищо на света и само страха от загубата му, ме караше да не правя нищо което може да го отдалечи от мен...
Кимнах едва доловимо с глава и бавно затворих очи, изпълнявайки всяко едно негово напътствие. Не беше никак трудно да се върна в онзи ден и да си припомня полета на малкото красиво птиченце което така ме бе впечатлило. В съзнанието ми много ярко и осезаемо се появи този спомен. Почти можех да почувствам полъха на вятъра който се разбиваше в лицето ми от бързо разперващите се крилца на малката птичка. Това дори и сега предизвика усмивка върху лицето ми...
Алек продължи да нашепва нежно напътствия, галейки слуха ми. Неговият дъх, чувах всяко вдишване и издишване и едва ли имаше нещо по-вълшебно от това...
Изведнъж в ръцете си почувствах как нещо пърха и отворих широко очи изумена от гледката, която се разкри пред мен, когато разтворих дланите си и от тях излетя същото онова колибри от онзи ден... Преди обаче да осъзная какво се случи, то изчезна... За да го задържа се изискваше огромна концентрация, която все още не притежавах.
- Видя ли го? - Попитах невярващо, защото не знаех дали не е просто плод на моето въображение.

Не знаех как може едновременно да черпя толкова много сила от него и в същият момент да не успявам по никакъв начин да събера мислите в главата си. Алек бе изумителен и ме вдъхновяваше да върша неща, които дори и не подозирах, че мога. Пораждаше желание у мен да му се доказвам и може би в по-голямата част просто исках да се спря, за да го впечатля с нещо, но имах чувството, че все се провалям в опитите си. Пък и наистина нямаше нещо специално, което да го впечатли. Той умееше много повече неща от мен и при това много по-добре. Нямах никакъв шанс да го впечатля с умения и магия.
- Да се отпусна? - Това щеше да е трудно, но щях да опитам, затова поклатих отново глава и затворих очи и точно тогава усетих ръцете му, да обгръщат сплетените ми длани и просто усетих как сърцето ми прескочи няколко удара, а по гръбнака ми пропълзяха тръпки.
- Сега? - Знаех какво трябва да направя, но бях толкова нервна, че той търпеливо и внимателно отново започна да ми говори за онзи ден и постепенно една част от съзнанието ми, се пренесе в разказа му, докато другата не спираше да мисли за това колко хубав е допира на ръцете му до моите. Усещах го така сякаш електричество преминаваше през мен и дори едва едва доловимият вятър караше кожата ми да настръхва.

Така силно вярвах и желаех да полетя, така както той ме призоваваше да направя, само дето в момента моят полет се изразяваше в нещо съвсем различно от това което визираше Алек...
Гласът му все бавно започва да заглъхва и го чувах по скоро като далечно ехо. Там където бях в момента беше много далеч от тук, далеч във времето назад и не бях сигурна дали не е плод на въображението ми, защото нямах спомен нещо от това което виждам да се е случвало. Аз и Алек се намирахме на някаква поляна, тичахме напред назад и смехът ни кънтеше навсякъде около нас. Бяхме сами, само аз и той и можех да почувствам спокойствие и мир, истинско усещане за свобода. Изведнъж ми хрумна, че е възможно това да се е случвало наистина в мислите и сънищата ни, онези сънища, които не помнех, но за които и той и майка ми, са ми разказвали.
Съзнанието ми се освободи от всичко. Пълен покой и тогава усетих как птичето се появи отново и Алек разтвори ръцете ми, за да го пусна да полети. Този път не изчезна, когато отворих очи и въпреки, че не беше така сияйно и обаятелно, спиращо ти дъха, като това на Алек, беше по свой си начин магическо и специално, а аз дори не можех да откъсна поглед от Алек. Сърцето ми препускаше подобно на това, което малкото колибри носеше в гърдите си и не можех да устоя на порива да сбъдна мечтите си. Това желание беше по-силно от мен самата и този път дори разумът не беше в състояние да ме спре.
Всичко се случи за секунди, но ми изглеждаше като цяла вечност времето което отне на устните ми, да намерят тези на Алек. Даже не знам дали беше целувка, просто подтикната от желанието си и инстинкта, устните ми се докоснаха едва едва до неговите и буквално дъхът ми спря...

Не бях целувана много пъти, дори можеше да се каже, че никога не съм и все пак можех с чисто сърце да си призная, че целувката на Алек бе повече от всичките ми представи за целувка и вероятно ако бях права, отдавна краката ми щяха да са отказали. Не можех да опиша с думи чувството да усещам устните му върху своите. Не можех да обясня и недостига си на въздух, който той крадеше и въпреки това, се чувствах по-жива от всякога.
Не усетих кога се отдръпна от мен, по скоро усетих горещият му дъх по кожата си и разбрах, че устните му вече ги няма. Изпитах едно странно чувство на агония и жажда за тях. Искаше ми се да го направи отново и отново и да не спира нито за миг...
Бавно отворих очи и съзрях неземно красивият му поглед впит в мен. Вдишах рязко и сякаш замръзнах на мястото си, защото се страхувах какво ще каже или направи, след това което аз бях предизвикала. Страхувах се, че ще ме намрази заради това което изпитвам към него.
- Аз... - Не можех да намеря гласът си и гърлото ми стържеше и бе пресъхнало, а лудият ритъм на сърцето ми, ми създаваше усещането, че всеки миг ще се взриви от смесицата на толкова много чувства.
- Мразиш ли ме?

Прехапах долната си устна, за да не кажа нещо глупаво. Имах навика да развалям всичко хубаво и когато бях нервна, като сега например, винаги ръсех глупости. Едно обаче беше сигурно, аз също не чувствах целувката ни като грешка. Усещах с цялото си същество, че това е най-истинското и правилно нещо, което ми се е случвало и нямах нито грам съмнение. Имах страхове и то ужасно много, но не и съмнение.
- Аз също не мисля, че това е грешка... - Прошепнах тихичко, като не знаех какво друго да кажа. Той доста кратичко и ясно бе казал на глас, онова което чувствах и аз и само го потвърдих с думи.
Още не можех да се концентрирам. Главата ми витаеше в облаците и продължавах да асимилирам всичко случило се. Из съзнанието ми витаеха хаотични въпроси "Ами сега какво?", "Ще те целуне ли пак?", "Гаджета ли сме след тази целувка?", "щяхме ли да излезем на среща?", "Ами ако баща ми разбере?" всичко това щеше да приключи и в такъв случай "Трябваше ли да го запазим в тайна?" и още подобни въпроси без ясен отговор.
- Не мога да повярвам, че не си казал нищо до сега... - Алек изобщо не беше такъв, той беше смел и директен и такова поведение беше по-присъщо за мен. Може би обаче се бе страхувал, че ако направи нещо такова баща ми ще полудее и можех да разбера, защо не е казал нищо, дори и да е искал да ме целуне и преди.

Започнах да клатя нервно глава и исках да го спра, това което казваше не беше така и самият факт, че го бях целунала го показваше:
- Как може да си помислиш такова нещо? Никога и за нищо на света не бих те намразила... - Та аз го обичах с цялото си сърце и каквото и да направеше, никога нямаше да изпитвам нещо по-различно от това.
- Ти си целият ми свят Алек и... - Беше много силно, но го чувствах по точно този начин.
- Не искам всичко да си е както преди... - Не, че беше лошо, просто сега наистина нямах тайни от него и той знаеше какво чувствам към него, което беше наистина облекчаващо.
- Не може да си е както преди, след като... - След като се бяхме целунали и той знаеше какво изпитвам към него. Нещата със сигурност щяха да се променят.
- Просто се чувствам толкова облекчена, че не трябва повече да крия какво изпитвам към теб...

Бях си представяла хиляди пъти този миг. Нашата първа целувка, какво ще си кажем след това и нищо от представите ми не се припокриваше с това, което се бе случило в действителност. Дори да оставим настрана, това че съм по пижама състояща се от раздърпано и широко долнище, което по скоро би станало и на самия Алек и розов потник, това че косата ми е скупчена на топка и съм без капчица грим, във възможно най-лошият си вид, това сякаш дори нямаше значение, защото да усетя наистина какво е чувството да бъда целуната от него, не можеше да се сравни с нищо друго на този свят. Особено сега, когато вече започвах да осъзнавам какво точно се бе случило и истински да се зарадвам, че чувствата ми все пак са споделени.
- Ами онова момиче? - Напълно бях забравила за приятелката му и изведнъж над мен отново надвиснаха облаци.
- Какво ще стане с нея? Ще се разделите ли? - Не исках аз да съм причина за раздялата му с някой друг. Исках го за себе си, само и единствено за себе си, но не за сметна на щастието на някой друг.

Алек имаше една уникална способност, всъщност много повече от една, но тази поставях на пиадестал над всички останали - той винаги, ама абсолютно винаги знаеше какво да каже, за да разтопи сърцето ми. Както днес например в двора на училище и сега, когато дори не ставаше дума за мен и някак си той беше успял да извърти така нещата, че аз да се почувствам специална и това негово умение беше направо незаменимо, когато трябваше да сваля момичета и;и пък да се измъква от ситуации. Този негов чар омайваше абсолютно всички.
Усмихнах се несъзнателно и понечих да го целуна още веднъж, но изведнъж дочух някакъв шум и стреснато се отдръпнах назад:
- Някой идва... - Предупредих го и за по-малко от секунда слязох от него и започнах да се оглеждам. Молех се само да не е баща ми или майка ми или някой от неговите родители.

- А ти твоето! - Засмях се весело и приклекнах до Рафъс, като започнах да го роша, а той от своя страна започна да лае и да се радва, а това не беше хич добре, ако продължаваше така, наистина щяха да ни хванат.
- Шшшшт.. - Изшътках му аз и той на мига застана на задните си лапи и изплези език гледайки ту мен, ту Алек.
- Действа безотказно винаги! - Казах самодоволно аз и погледнах към Алек, който сега сякаш виждах в съвсем нова светлина и направо не ми се вярваше, че наистина ме е целунал. Та той беше най, ама най-якото момче на света и всички го обожаваха и току що го бях целунала и ако го направя отново сигурно щеше да ми отвърне.
- Само теб не слуша... - Понеже Алек много го глезеше и общо взето бяха страшно смешни, когато единия искаше другия да направи нещо.
Улових се че глуповатата усмивка не слиза от лицето ми. Наистина беше ужасно глупаво да съм чак толкова изумена и щастлива от това, че Алек ме целуна и все пак бях. Исках да изкрещя на целият свят, че го обичам и че е само за мен, но с тъга осъзнах, че ако искам да го имам по-дълго до себе си, не трябва да казвам на никой.
Докато размишлявах над това как никога няма да мога да изляза хваната под ръка с Алек и темподобни неща, Рафълс се хвърли върху мен и ме събори на земята, което ме накара да се разсмея искрено и от сърце, забравяйки за всички мрачни мисли.
- Нееее... - Казах през смях. - Цялата ме олигави...

Ревнуваше?! Колкото и тъпо да беше, наистина ми хареса как звучи. Той да ревнува мен? Това наистина беше съвсем ново. После последва и целувката, която съвсем изпразни съзнанието ми и аз отново полетях три метра над небето. Да, полетях макар и не буквално, но предполагам чувството да летиш наподобяваше това което изпитвах в момента към него. Чувствах се свободна и рееща се из облаците и нищо на този свят не беше в състояние да ме върне обратно на земята. Е, може би само момента в който устните ни ще се разделят, но аз предвидливо побързах и взех лицето му в ръцете си, с идеята да не му позволя да се отдръпне отново. Бях готова да умра, още тук и сега от недостиг на въздух, само не и да загубя това усещане. И устните му наистина останаха върху моите, сякаш цяла една вечност. Вкусни, меки и топли, подканващи те да ги вкусиш отново и отново. Без да пускам лицето му, отворих очи и първото което забелязах бе сладката тръпчинка на лявата му буза и инстинктивно минах с пръст през нея, после надигнах поглед и улових неговия. Така дълбок и някак искрящ, хипнотизираше ме, можех да го гледам с часове, без дори да мигна.
- Алек... - Прехапах нервно долната си устна.
- Какво означава всичко това?