Дейвид и Ребека/Апартамент

Въздъхнах с огромна доза облекчение, щом видях прекрасните й очи да се отварят. Обичах да потъвам в този син водопад.
- Така ме изплаши. - Придърпах я и силно я притиснах към себе си. Моето момиче се беше завърнало и нямаше по-щастлив човек на земята от мен.
- Обичам те! - Казах най-накрая и леко се отдръпнах, за да я погледна. Изглеждаше добре, каквото и да се беше случило там, сега тя отново беше с мен.
- Как се чувстваш? - Една от големите промени в живота ми, всъщност най-голямата в живота ми бе именно тя. Нашият случаен флирт, се бе превърнал в нещо наистина голямо. Бях влюбен в тази жена и нищо, че все още мразех братята й, тя беше всичко за мен. Дори и да исках не можех да се боря срещу тези чувства, които напираха в мен. След тази вечер, нещата станаха още по-кристално ясни за мен, защото осъзнах, че не мога да си позволя лукса да я загубя.
- Защо влезе в онзи кръг? - Знам, че беше заради мен, защото изглеждаше сякаш онази вещица ще ни убие, но и бях казал хиляди пъти да не го прави.
- Можеше да пострадаш... - И беше, просто имаше късмета да е безсмъртен вампир и затова все още беше жива.

Взех лицето й в ръце и нежно целунах устните й.
- Точно така. - Целунах я още веднъж. - Ново начало! - Усмихнах й се и пак я придърпах в обятията си, за да създам илюзията за себе си и нея, че докато е до мен, нищо лошо няма да й се случи.
- Какво има? - Изглеждаше някак притеснена и объркана.
- Добре ли си? - Този стреснат сякаш поглед ме тревожеше малко. Обаче след всичко което се беше случило беше доста нормално да е уплашена и объркана.
- Всичко е наред! Никой няма да те нарани повече. Онази вещица я няма и никога няма да се върне отново. В безопасност си. - Целунах я нежно по копринено меката коса, а после я погалих.

Тази вечер се превръщаше в истинска мелодрама. Първо Ема, после леля ми! Чудех се какво ли още може да се случи? Честно казано, имах много идеи, коя от коя по-брилянтни, но все пак имах и някакъв вид инстинкт за самосъхранение и не споделях тези неща на всеослушание, защото някой можеше да сметне, че аз стоя зад всичко това. Често шегите ми не се възприемаха добре от околните, даже и от родителите ми, обаче в тоя град беше толкова скучно, че дори не предполагах, че нещо такова е възможно да се случи. Една част от мен наистина се забавляваше и очакваше развръзката. Не ми хареса само онова, което се бе случило на Лети, но тук идваше и добрата новина - щях да се позабавлявам още повече, когато изтръгна сърцето на онзи или онези, които седяха зад това.
Входната врата беше открехната, бутнах я небрежно с един пръст и прекрачих вътре, в следващия момент забелязах майка ми.
- Няма да... - По средата на изречението тя някак си сякаш за части от секундата долетя до мен и запуши устата ми. Докато осъзная какво се случва и в стаята се появиха двама мъже, които държаха Ема, която беше с превръзка на очите и имаше кръв по блузата. Очите ми се разшириха. Чудех се какво прави майка ми и защо онези още дишат... После ми светна! Онези дишаха, защото правеха това което тя им е казала. Трябваше да се досетя по-рано. Единственият способен да направи нещо такова беше майка ми! Тя направи знак на мъжете и те след първоначалното стъписване от появата ми, повлякоха тялото на Ема. Тя не изглеждаше така сякаш може да се защити, което беше наистина странно. Дали пък не ни бяха лъгали през всичкото това време и сега да се окаже, че Ема няма никакви сили.
Майка ми най-накрая отпуши устата ми, когато онези двамата излязоха през задния вход на къщата:
- Какво беше това? Да не си полудяла? Ако някой разбере, всички ще ни убият! - Не можех да повярвам, че е толкова глупава. Нямаше къде да скрие Ема, щяха да я намерят и беше само въпрос на време.

- Какво искаш да кажеш с това, че истинската ми майка ще пострада? - Напълно ли си бе изгубила ума.
- Ти си истинската ми майка! - Поклатих невярващо глава и прокарах пръсти през устата си. Трябваше да измисля нещо много бързо, преди да си е навлякла проблеми. Преди да е навлякла проблеми на всички ни.
- И ако не сложиш край на това, ще пострадаш наистина! - Да отвлече Ема, беше възможно най-глупавото нещо на света.
- Всички вече я търсят! Не знам за какво ти е, но те съветвам да я оставиш намира, защото когато разберат, че си била ти, ще те убият. - Мозъкът ми работеше сякаш прекалено бавно, защото не можеше да обработи всичко това и каква е причината тя да прави това.
- Трябва да се опомниш мамо! - Час по-скоро трябваше да намеря баща си, за да я вразуми. Говореше пълни безсмислици.
- Трябва да прекратиш всичко това сега, преди да е станало късно. Ако сложиш край сега, никой няма да заподозре теб. Моля те, върви и им кажи да пуснат Ема... Всички ще си помислят, че е станало недоразумение! - Скрих лицето си в ръце за миг, колкото да събера мислите си.
- Ума ли си загуби?! - Погледнах я в очите. - Тия гадове за малко да убият Алекзандър и Ваалет! Какво си мислеше, че правиш? Ще ги убия със собствените си ръце, кълна се! - И се опитах да я заобиколя, за да изпълня заканата си, но тя ме спря.
- Пусни ме! Ще ги убия преди да са ги хванали да са се раздрънкали! - Изобщо не мислеше какви ги върши.

Не знам дали осъзнаваше в какво се забърква. Даже и аз не бях сигурен какво е намислила. Струваше ми се глупаво и налудничаво, защото в думите й нямаше никакъв смисъл, но вече беше късно да я разубеждавам за каквото и да било, единствено можех да се опитам да я предпазя, до колкото това е по силите ми.
- Каквото и да си намислила, гледай да приключиш бързо, защото съвсем скоро целият град ще търси Ема и не ми се иска да попаднеш в центъра на бурята. - Надявах се, че мога да й влея малко разум, но ако не ме послушаше, може би трябваше да действам по-радикално и да я спра още сега.
- Чичо Илайджа и леля Ан, вече я търсят. Нещо обаче се случи с нея и... това може би ще ти осигури малко време, но не много, затова каквото и да си мислиш, може би трябва да го отложиш за друг път. - Поех дълбоко въздух и погледнах назад през рамо. Страхувах се, че ако не се върна скоро с баща ми, всички ще дойдат тук. Хубаво, че онези вече ги нямаше и където и да бяха завели Ема и каквото и да си бяха наумили да й правят, нямаше да е в нашата къща.
- Къде е баща ми? Трябва да го намеря, иначе цялото семейно войнство ще се изсипе тук. - Хубаво трябваше да си поговоря с родителите ми, когато всичко това приключи.

- Да ти помогна ли?! Ти не се чуваш какви ги говориш! Изобщо няма да ти помагам. Няма да казвам на никой, защото не искам да стана "крал" на подземното царство преждевременно и освен ако и ти не си се запътила на там, за твое добро е да върнеш Ема веднага. - Поклатих разочаровано глава и отстъпих назад, за да избегна ръцете й. Беше напълно изтрещяла и това никак не ми харесваше, но сега нямах време да й наливам здрав разум в главата.
- Върви да доведеш Ема, а аз ще се постарая да ги забавя, колкото се може по-дълго. - Надявах се още да не са я намерили и майка ми да не стигне прекалено късно, за да може да убие онези двамата преди да са си изпели всичко пред не когото трябва.
- И не знам кой ти е вкарал тая тъпа идея в главата, но не звучиш като себе. Просто се стегни, става ли? Заради мен и спри да говориш за тези неща, ако някой те чуе ще завлечеш всички ни в отвъдното. Върни Ема и всичко това ще приключи и после може да поговорим, става ли?

Хватката й беше толкова силна, че започнах да се задушавам. Лицето ми почервеняваше, но аз бях неин син, колкото и луда да беше, нямаше да ме убие, а дори и да ме убие, нямаше да й доставя това удоволствие, признавайки се за победен.
Стисках зъби, борейки се за глътка въздух, но не изричах и думичка. Малко преди да загубя съзнание или по скоро да премина в отвъдното тя ме пусна и аз се строполих на земята, кашляйки и жадно вдишвайки глътчица въздух. Дробовете ми горяха, гърлото ми бе пресъхнало и сякаш дори и въздуха го раздираше.
- Е, сега поне със сигурност знам, че си луда... - Казах през кашлица и се опитах да се изправя. Тя обаче подкоси краката ми и аз пак се изплющях на земята по гръб, а изкривеното й в усмивка лице се надвеси над мен:
- Какво не ти е наред? - Попитах я отвращение. Мислех си, че аз съм кофти човек, но с това си изпълнение тя биеше всички рекорди.

Майка ми излезе през врата, а аз останах още няколко секунди на земята, загледан в нищото пред мен. Не знам от къде дойде всичко това, но не беше никак хубаво. За първи път я виждах такава. Тя беше сякаш обладана от нещо, защото нито изглеждаше нито се държеше като себе си. За първи път я чувах да говори по този начин и за каква власт ми говореше? Не, тя наистина си беше загубила ума или пък беше някакво заклинание, което само доказваше, че трябва да говоря с баща ми, още щом го намеря. Който и да й бе причинил това, щеше да съжалява жестоко. Заплахите й обаче ме плашеха, щом си позволяваше да посяга на Ема и Алек, като нищо щеше да посегне отново и на Лети. Не можех да позволя това да се случи. Не можех да позволя да нарани никой от приятелите ми, но не можех да позволя някой да нарани и нея, защото тя беше моя майка и каквото и да се случваше с нея в момента щях да намеря начин да го поправя, преди да е станало нещо фатално.
Изправих се бързо от земята и се изтупах. Докато се връщах обратно към дома на Алек, постоянно звънях по телефона на баща ми, но той беше изключен. От него нямаше следа в къщата. Изведнъж една мрачна мисъл пробягна през ума ми, ами ако майка ми му беше сторила нещо? Не! Не беше чак толкова луда. Тя го обичаше, обичаше и мен и никога нямаше да ни нарани...