Мол

Отидохме директно в Мола, без да се отклоняваме дори за миг от пътя. Още ми беше малко притеснено и всъщност се опасявах, че заведа ли ги именно в мола, няма скоро да излезем от там, но нямах друг избор, защото там имаше всякакви магазини, всичко за което може да се сетих и което може да пожелаеш.
Паркирах в подземният паркинг и бързо слязох от колата, като притичах до врата на Ан, за да й помогна. Отворих врата и взех малкия, а тя слезе след него.
- Ето ни в мола. - Алекс, пожела да върви сам, затова го пуснах на земята и включих алармата. Той хвана Ан за ръка, но изведнъж докато вървяхме към асансьорите, улови и моята. Бях го държал в ръцете си и чувството беше изумително, но да усетя мъничката му ръчичка в моята... Това усещане, направо ме порази. Мисля, че точно в този миг сърцето ми се разтвори за това дете.
Застанахме пред асансьора и попита:
- Искаш ли ти да натиснеш копчето? - Той кимна с глава и аз го взех на ръце, за да успее да достигне до копчето, което дори след петото натискане, не му стана безинтересно и той продължи да си играе, чак докато вратите не се отворих и отвътре не изпълзяха дузина тинейждъри със слушалки в ушите, говорещи височко и смеещи се още по-високо.
- Това очаква и нас... - Засмях се и влязохме в асансьора.

Колата на мечтите му, стоеше точно пред него и той не можеше да свали очи от нея, нямаше и да се наложи, защото щяхме да вземем не само нея, но и всяко друго нещо, което пожелае. Помислих си колко лесно само, може да направиш едно дете щастливо. Нямаше никакви грижи и най-голямата му мечта бе тази червена кола. Искаше ми се и моите мечти да могат да се купят, тогава щеше да е много по-лесно. Можех дори да изработя парите си, имах цяла вечност на разположение, дори и да нямах пукната пара, а аз имах. Имах цяло състояние, което дори не се налагаше да пипам. Можех да имам всичко, ако просто го пожелая, но не и онова от което наистина имам нужда, истински живот например. Обикновен ден в мола, с жената която обичам и това малко момченце.
С Ан, вървяхме след малкия и просто давахме съгласието си, за всяко едно нещо, което той пожелаеше. В първият момент не пожела нищо друго освен колата, но после го убедихме, че няма да има проблем, дори ако изкупим целият магазин и той ни повярва, защото някой от щандовете направо бяха останали празни.
- Мисля, че трябва да инвестирам в детски магазин... - Определено си беше добра инвестиция, нищо че в случая просто се шегувах.

- Не се тревожи, убеден съм, че това е просто... - Едва ли беше първото дете с въображаеми приятел, а Ан се напрягаше прекалено много, защото мислеше, че може и да е друго.
- Ще отмине, повярвай ми... Когато си намери истински приятели, всички въображаеми ще си заминат... - Поне се надявах да е така, защото точно тази част от вещерството ми беше абсолютно непонятна. Не знаех, че виждат такива неща още от толкова малки и все пак, предпочитах да мисля, че е нещо безобидно, преди да прибързвам със заключенията.
- Нямаме представа как е живял до сега. Може би е нямало много деца около него и затова си е измислил приятелче, с което да се забавлява... Виж обаче, колко много деца има наоколо... - Молът беше пълен с деца и майки.
- Може да отидем в детският кът и да го оставим да се забавлява с останалите деца, вероятно всички сънища с Ема, ще си отидат...

Ан не ме беше разбрала правилно. Нямах предвид да го оставяме сам, а да го оставим да се забавлява, но това няма значение.
- По скоро си мислех да отидем с него, но... - Когато стигнахме при детския кът, в него имаше само деца и никакви майки. Всички бяха насядали отвън по масите на заведението и нямахме никакъв друг избор, освен да оставим Алекс да отиде при останалите деца, а ние подобно на всички други родители, се настанихме на една маса и забихме поглед в него. Дори за малко да не обърнем внимание на сервитьорката, която доста бързо получи поръчката ни и ние отново насочихме вниманието си към детето:
- Днес нямаше ли среща с някакъв декоратор? - Попитах, защото не знаех какви са и точно плановете, но вече бе станало почти обяд, след малко детето сигурно трябваше да яде, спи, а и тази среща, нямах представа за колко часа я е насрочила и какво точно ще представлява, затова тя щеше да ми даде ясното или поне се надявах.

Засмях се тихичко и погледнах към нея.
- Винаги мога да го хващам за теб, ако бяга прекалено бързо и не можеш да го хванеш. - Намигнах й шеговито и взех свободната й ръка и я поднесох към устните си, целувайки я.
- Знам, че ще се справиш чудесно. Ти вече се справяш чудесно и... наистина ти отива да бъдеш майка. Трябва да се видиш от страни как сияеш, когато е до теб... Сияеш и сега и това прави и мен толкова щастлив, колкото дори не може да си представиш. - Още веднъж целунах ръката й и я върнах обратно в скута й. Детето изглеждаше не по-малко доволно и щастливо в момента. Вярвах, сега повече от всякога, че нещата много скоро ще бъдат нормални. Трябваше само да се справим с родителите ми и после всички можехме да заживеем щастливо, заедно.
- Днес ще поговоря с Клаус и Катерина... - Исках да изясним всичко, час по-скоро, за да можех наистина да дишам спокойно.
- Мислиш ли, че вече е в състояние да говори? - Дори не бях проверил как е, но всъщност може би не ми беше нужен той, а тя. Катерина беше по-лесна за убеждаване от Клаус, а той я слушаше, затова спечелех ли нея, печелех и двамата.

- Ако Клаус е вече добре и ти все още дишаш, ми се струва, че сме се тревожили напразно. Ако искаше отмъщение, вече щяхме да сме чули. Не знам дали обаче вече е добре, или ефекта на камата продължава и затова не сме чули нищо от него. - Това и беше въпроса, който всъщност й бях задал, но тя отново сякаш не чуваше какво говоря.
- И в двата случая, трябва да поговоря с тях. Ще го направя, когато се приберем. - Нямаше нужда да отлагам неизбежното.
- Може би трябва да отида при него, а? - Дори не осъзнавах колко опасни могат да са тези играчки. Ан даже се държеше прекалено спокойно, за разлика от мен, който вече се бях изправил на крака и бях готов да го взема във всеки един миг, ако полети надолу.
- Хей, Алекс, слез от там... - Нямаше начин да оставя това дете да се убие пред очите ми.

- Не искам да съм лошото ченге и не се опитвам да му забранявам, просто това беше опасно за него, защото ми се струва, че е прекалено малък за такива акробатики. - Така де, той вероятно наскоро беше проходил, не ми се виждаше да виси с главата на долу и това да е нещо безопасно.
- Ако ти обаче одобряваш... - Вдигнах ръце във въздуха. - Съжалявам, че се намесих.
Върнах се обратно на мястото си и си наложих повече да не се обаждам. Тя го приемаше по съвсем друг начин, а аз не желаех да изглежда така сякаш се меся във възпитанието на детето й или пък съм лошият в цялата схема, още повече пък да му забранявам.

- Не... - Побързах да я успокоя, защото тя май реши, че съм се обидил. - Не трябва да се извиняваш, просто... Просто не смятам, че е моя работа да се меся. Той едва ни познава и ти поне имаш опит в това, а аз не, затова не бива да се меся решенията ти. Ето дори не помислих, че мога да го стресна и да стане още по-лошо... Просто не искам да очакваш прекалено много или да очакваш, че ще вляза в ролята на лошото или доброто ченге, защото за мен всичко това, е нещо съвсем ново и още нямам представа какво трябва да правя. Страх ме е дори да го държа, защото не знам дали не е прекалено силно или пък не... Ти си му майка и аз, аз ще следвам теб, ще подкрепям решенията ти, защото само това мога да направя за сега...

Поклатих глава в знак на съгласие и погледнах майка му.
- Тук имат много хубави ресторанти. - Предложих колебливо, защото не знаех какво точно ще предпочете тя, но той беше гладен и жаден сега. Докато се приберем и сготвим щеше да мине поне още час.
Подадох бутилка с минерална вода на Алекс. Бях я взел за себе си, но така и не бях пил от нея. Отворих я преди да му я дам, естествено.
- Може да обядваме тук, а вечерята ще е от теб... - Може би трябваше и да напазаруваме. В хладилника нямаше кой знае колко продукти, но сега в къщата щеше да има дете и то вероятно не можеше да се изхранва само с бисквити и закуски, обяди и вечери в или от ресторанти. Можех да предложа на Ан да наемем някой човек, който да се грижи поне за храната, а и който да помага на Ан с детето. Жената която почистваше къщата не оставаше през целият ден. Трябваше ни някой който да е денонощно там.

- Чудесна идея. - Радвах се, че сама я предложи, защото не знам как щеше да звучи ако и го предложа аз.
- Ще трябва да потърсим някоя агенция... - Не знам къде другаде можеше да се намери нещо подобно. Никога не ми се беше налагало да издирвам бавачки. Обикновено или бяха вампири или вещици, колко по-трудно можеше да бъде, да се намери бавачка?
- Да живее интернета. - Позасмях се леко, защото не му бях голям фен, но в действителност понякога можеше да бъде и полезен.
- И разбира се, ще минем през някой супермаркет, преди да се приберем. - Нямаше да успеем да пренесем всички неща в тази кола, затова щях да помоля от магазина да уредят такъв, а хранителните стоки, надявам се, щяха да се поберат в багажника.
След малко храната дойде. Ние с Ан, подобно на мъничето, си поръчахме спагети и за големите имаше вино, а за него някакъв фреш. Всички бяхме доволни.

Не беше нужно дори да го казва. Веднага оправих сметката и отидох при тях. Взех детето в ръце и тръгнахме към колата. Ан, се настани на задната седалка и й подадох малкия и едва тогава се качих на моето място. Беше ме страх да не го събудим.
- Може да направиш списък с неща и някой да ги вземе вместо нас... - Имаше цял куп хибриди, които се чудеха как да бъдат полезни. Може би пазаруването беше новото им поле за изява.
Не след дълго се прибрахме и отново побързах да сляза и да отворя врата на Ан, взех детето и тримата тръгнахме към къщата.
Оставихме малкия в спалнята, върху нашето легло и след като Ан се увери, че е целият барикадиран с възглавници, точно в средата я хванах за ръка и я изведох от спалнята:
- Сигурно искаш да останеш при него, но исках само да кажа, че това беше един много хубав ден и аз страшно те обичам. - Още шепнех, без да знам защо точно.
- Сега ако искаш може да направиш онзи списък, а аз ще го наглеждам докато си готова...