Подземиеето

Това никак не ми харесваше и мислех, че не е просто смелчага, а някой ужасно силен вещер, който вече бе нанесъл големи щети. В момента Ан не мислеше трезво, защото бе повлияна от омразата си, но това което виждах аз е, че този мъж е успял да повали най-силният измежду нас и ако той можеше да направи това, представям си на какво щеше да е способна майка ни.
- Усещам поне няколко човека тук... - И най-вероятно бяха вещици.
- Бъдете внимателни... - Точно сега изобщо не беше моментът да сме заслепено егоцентрични, просто трябваше да се отнесем с нужното внимание към ситуацията.
Вървейки в тунела започнах да се замислям за истинската причина за това. Ами ако беше за отвличане на вниманието. Може би е предположил, че ще направим точно това. Оставяхме най-слабите измежду нас, напълно незащитени.
- По-добре е да побързаме... Имам много лошо предчувствие за това... - Колкото по-бързо намерехме брат ни, толкова по-бързо щях да прогоня всички съмнения и притеснения, че нещо лошо може да се случи на Ан.

Направих им знак да замълчат. Вече чувах два или може би дори три женски гласа и до колкото можех да чуя, правеха някакво заклинание.
- Един от нас, трябва да ги примами... - Казах тихо и погледнах към Ребека, защото този някой според мен трябваше да е тя. Аз и Кол щяхме да нападнем след това, защото елементът на изненадата в момента бе единственото ни преимущество, тъй като нямахме представа с какви сили разполагат и какво могат да ни причинят. Със сигурност обаче, щеше да стане доста кърваво и се радвах, че не бях дал обещание на Ан, че няма да убивам никой. Убийството беше единственият начин, по който можехме да спрем вещиците.
- Добре... - С досада отвърна Ребека. - Аз ще съм примамката... Отново! - Завъртя очи и тръгна смело напред, а ние с Кол се спогледахме и дори леко се засмяхме, защото когато Ребека правеше тази раздразнена и сърдита физиономия, винаги беше забавно. Не, че я подценявахме, просто със сигурност аз и Кол бяхме доста по-добри в убиването от нея. Тя можеше и да се поколебае и това да й коства живота.
С Кол тръгнахме след нея, но на разстояние. Нямахме представа какво да очакваме. Единственото сигурно беше, че няма да е нищо добро.

- Защо реши, че има нещо в него? - Попита Ребека и започна да маха въжетата, които бях около ръцете и краката му и които видимо бяха напоени с върбинка, но въпреки всичко тя жертвоготовно късаше въжетата.
- Трябва да е някакво заклинание... - Нямах друго обяснение, защото никога не бях виждал нещо подобно, дори не знаех, че е възможно да съществува нещо, което да нарани някой от нас по такъв начин. Дори камите, просто ни караха да изсъхнем, не ни убиваха, но не ни причиняваха и болка, каквото и да беше това обаче, то причиняваше болка на брат ни. Ребека го освободи и ние с Кол, веднага го хванахме от едната и от другата страна, защото той не можеше да върви сам. Бе прекалено слаб...
Върнахме се по обратният път, доста по-бързо отколкото бяхме дошли, но още на входа осъзнахме, че няма изход от тук. Входът бе затворен със заклинание и нямаше как да излезем.
- Страхотно... - Възкликна Ребека. - Сега какво ще правим? - Попита тя.
- Нямам представа... - С Кол внимателно оставихме брат си на земята, оставяйки го подпрян на стената. - Предполагам ще се наложи да намерим друг изход... - Макар, че това беше единственият изход който бях видял.
- Или може да се обадиш на гаджето си... - Каза тя, а аз я погледнах.
- Нека първо се опитаме да намерим друг изход и ако не открием, ще се обадя на гаджето си... - Всичко това, започваше да ми намирисва все повече и повече. Защото очевидно това беше капан, някой ни искаше затворени тук, просто не знаех дали е, за да ни държи далеч от епицентъра на събитията или, за да нарани самите нас.
- Огледайте наоколо... Вижте има ли друг изход... - Заповядах.

Не знаех къде другаде да отида, пък и тук трябваше да са всички останали.
- Шшшт... Тихо... - Не знаех как да накарам това дете да млъкне. Продължаваше да реве, май сам докато се движехме бързо не го правеше, но сега нямаше как, защото трябваше да сме бавни и тихи.
- Моля те... Млъкни... - Божичко, как можех да го накарам да мълчи? Това обаче изведнъж изгуби смисъл, защото тъкмо на входа на тунела, видях онези които търсех. Присвих очи и попитах:
- Да не сте решили да си почивате? - Защо седяха тук?
- Не, Катерина... Не сме решили, да си почиваме... Тук сме, защото явно сме попаднали в капан... Тунелите са... - Изведнъж спрях да чувам какво ми говори Ребека, защото погледът ми бе прикован в Клаус. Изглеждаше зле... Изглеждаше ужасно зле, но беше жив, а аз държах детето на вещицата и мъжа й, така че който и от тях да беше оцелял, щеше да се наложи да го излекува, каквото и да му имаше.
- Катерина! - Извика Илайджа и ме извади от трансът ми. - Какво правиш тук? Къде е Ан? Кое е това дете? - Илайджа изглеждаше ужасно притеснен.
- Това е детето на Ан! - Натъртих на името й. - И когато я видях за последно беше в къщата ти, заедно с бившият си мъж... Нямам представа къде е сега и дали още е жива, знам обаче, че благодарение на мен, нейното дете е живо... Ако не се бях намесила, онзи лунатик щеше да убие и двамата, затова едно благодаря ще свърши работа! - Още държах детето в ръцете си.
- Не ти ли казах да останеш с нея? - Изкрещя разгневено той и удари с юмрук по невидимата преграда между нас, което направо ме стресна. Той извади телефона си и нервно започна да натиска копчетата с треперещите си пръсти. След малко поднесе слушалката към ухото си и през няколкото травмиращи секунди, докато чакаше някой да му отговори, всички затаихме дъх. Накрая обаче тя вдигна телефона и сякаш всички дишахме много по-спокойно, дори и аз, макар че ми беше все едно дали е жива или не.
- Приклещени сме в подземието... Божичко, толкова се радвам да те чуя... Добре ли си? Той направи ли ти нещо? Катерина е тук... Заедно с... Заедно с някакво момченце... - После се чу сигнал заето и всички се опитахме да разберем какво се случва, но ми се струваше, че тя няма търпение да дотича до тук...

Още щом заклинанието се вдигна, влязох вътре и приклекнах до Клаус. Не изглеждаше никак добре.
- Трябва да му помогнеш... - Не ми пукаше за моментът майка син, но такъв нямаше да съществува изобщо, ако не беше дъщеря ни, затова беше по-добре да върне жеста още сега или кълна се, адът щеше да се изсипе върху главата й, защото можеше да не мога да убия нея, но можех да убия сина й.
- Направи нещо... - Още не бях започнала да раздавам заплахи, но щях да го направя, ако продължаваше да бездейства. Нямах никаква представа как да му помогна. Със сигурност обаче това беше някакво заклинание и по-добре щеше да е ако го свали, преди да е станало прекалено късно.

Поклатих глава и кимнах на Кол, който веднага се притече на помощ и ми помогна да вдигна Клаус от земята. Ребека също след като излезе от транса си за зяпа детето на Ан реши, че ще е по-добре ако окаже малко помощ.
- Нека го отнесем в колата... - И така аз Кол, Клаус и Ребека се запътихме към колата, оставяйки влюбените гълъбчета насаме. Имаха какво да си кажат, а и предполагам, вече нямаше опасност за тях, защото щом вещицата беше жива, вероятно онзи беше мъртъв.
- Да, да го заведем вкъщи... - Казах аз и седнах заедно с него на задната седалка, а Ребека и Кол се качиха отпред.

Още не можех да осъзная какво всъщност се случва. Бях в нещо като шок, защото мислех, че синът й е мъртъв, а сега държах това малко момченце в ръцете си и тя твърдеше, че е нейният син. На всичко отгоре току що бях изживял най-големият си кошмар, мислейки си, че никога повече няма да я видя.
Ан се приближи и аз и подадох момченцето, което вече не плачеше, но по личицето му ясно си личаха следите от сълзи. Нямаше представа кои сме ние и до преди съвсем малко изглеждаше уплашено, сега обаче като че ли бе повече любопитно да разбере какво се случва.
- Добре ли си? - Попитах най-накрая и без капка колебание, я придърпах към себе си, заедно с детето в ръцете й.
- Той нарани ли те? - Толкова глупав бях да я оставя сама. Трябваше да се досетя, че всичко това е капан.

Бързо поклатих глава и я хванах през кръста, тръгвайки заедно с нея и детето към колата, с която беше дошла. Двамата се настаниха на задната седалка, а аз се качих отпред и подкарах колата към дома ни. По пътя Ан ми обясни набързо какво точно се беше случило, но дори и знаейки, че този мъж е мъртъв, изпитвах ужасен гняв. Бях ядосан и на Катерина, въпреки че Ан не беше, аз бях. Бях защото не познавах това дете, дори все още не знаехме дали наистина е неин син и тя го беше спасила, вместо да спаси Ан, както й бях казал да направи. По-късно щяхме да си поговорим с Катерина за това.
- Съжалявам, че не предвидих това по-рано... - Вината беше изцяло моя, отново. Бях приел за даденост думите на брат си, който твърдеше, че контролира това място. Бях се отдал на забавления, вместо сам да се убедя, че мястото е безопасно и не на последно място, трябваше да се досетя, че това е капан, че той иска нея. Отново се бях провалил в задължението си да я предпазя.
- И съм безумно щастлив, че грешката ми не се оказа с фатален край. - Напоследък ми се случваше доста често да се разконцентрирам. Ан ми действаше прекалено разсейващо, стана ясно още при първото ни пътуване в Ню Йорк. И отново нейният живот, бе изложен на опасност, заради моята глупост.