... Бях ,сляпа,но сега виждам-Фен фик

...Бях сляпа, но сега виждам

от Cúthalion

Направо бе странно как умът ми функционираше. Стоях тук, на пода на стаята си, с тялото Джер в ръцете ми и можех да усетя тежестта на главата му върху моето рамо. Болката в стомаха ми ме изгаряше като пламнало колело, и ми бе трудно да дишам. Забелязах притесненото лице на Стефан с периферното си зрение. Всичко, за което можех да мисля точно сега, бе нещо, което помнех от Неделното Училище - картина, силна и ослепително ярка като светкавица.

Спомних си редицата от дървени пейки, пълни с кикотещи се деца. Нова рокля с къдри и дантела, която майка ми току-що бе купила за мен – твърда и деряща кожата ми. Мат,стоящ точно до мен, миришещ на какао и дъвчещ дъвката, която само преди минути беше залепил скришом под пейката. Причината беше, че Мис Стиубън мислеше дъвките за нещо, изпратено ни директно от ада.

Мис Стиубън. Тя ни даваше добра доза от Старовременната религия, включваща онова цветно издание за “Тесният и Обширен път”. Единият път водеше до Рая, извивайки се по планина, през камъни и корени на дървета, докато другият беше изпълнен с щастливи хора в хубави дрехи, вървящи право към гибелта си. По дяволите, Мис Стиубън винаги провъзгласяше с острия си глас на стара мома, че е НЕИЗБЕЖНА ДЕСТИНАЦИЯТА, ако избереш обширния път.

Сега бях в Ада. Но как се озовах тук? Никога не бях искала да нараня някой или да предам тези, за които ме е грижа, но ето че в крайна сметка направих точно това. За да спася Стефан от опасността да бъде разкрит, си играх със съдбата на тези, които обичам, отчаяно и безмилостно се възползвах от всяка помощ, която получавах, дори и от тази на Деймън. И сега стоя тук, а Джер все още лежи в обятията ми и ръцете ми са покрити с кръвта му, макар че, когато Деймън му счупи врата, не кървеше изобщо.

Предполагам Мис Стиубън не би била много изненадана.Служи правилно, малка Елена Гилбърт, ехтеше нейният глас в главата ми. Захапах устната си, когато пламналото колело в корема ми увеличи скоростта си, пърлейки плътта ми и изпълвайки ме с вина.

Аз знам, че Джер ще се върне към живота. Надявам се поне. Бих се помолила, ако все още знаех как, ако все още имах смелост. Стефан иска да вярва, че Деймън е видял пръстена на Джон на пръстта на Джер, преди да пристъпи към убийството му. Той беше убивал и преди, знам го, бях го виждала неведнъж. И това също бе убийство, макар и убиецът да не успя.

И защо? Защото аз отказах да му дам това, за което жадуваше. Защото той искаше любов, а всичко което можех да му предложа беше приятелство... Ако това, което имахме можеше изобщо да се нарече приятелство. Основано бе на един вид неловко привличане, връзка между нас, която все още не можех да разбера. Точно сега не ме интересува. Точно сега всичко, което искам е да прекъсна тази връзка. Искам да прогоня злия брат на Стефан от живота ми, както и изумителната, отмъстителна красота на лицето му и ледените му очи. Искам да разбия сърцето му на парченца, точно както той направи с моето само преди няколко минути.


„Той не иска да чувства, той иска да бъде мразен” - казах аз, „защото е решил, че така ще е по-лесно.” Все още държах тялото на Джер, както майка би държала изгубеното си дете. В гърлото ми се надигна гняв, както лава в кратера на вулкан, и излезе от устата ми, преди да мога да го спра. Не че го исках. Не и сега.

„Мразя го, Стефан”

Стефан каза нещо,което не успях да чуя. Можех да усетя краткотрайното, нежно докосване на ръцете и устните му, но гневът ми ме беше вцепенил, подкопавайки основите на всичко, в което вярвах някога.

Деймън бе прав, един вид. Много по-лесно бе да приема неговата тъмна същност, отколкото да търся проблясък на светлина в сърцето му. Всичко, което можех да направя сега бе, да зарежа упоритите си вярванията, че сърцето му е повече от безсмъртен мускул в безсмъртното му тяло. Отстоявах моята вяра, срещу собствените си съмнения, срещу тези на Стефан, който го бе познавал от много по-дълго време, много по-лично и със сигурност по-добре от мен. Аз държах Деймън в обятията си, когато той не успя да намери Катрин в разрушената гробница и когато разбра, че го е оставила без дори да се замисли. Казах му, че не бях изненадана, че е искал да ме целуне в нощта, когато по погрешка целуна моята зла двойничка. Казах му, че истинската изненада е била фактът, че той е очаквал аз да отвърна на целувката му.

Знам, че думите ми го нараниха. Исках само да бъда пряма, но го нараних. Можех ясно да го видя на лицето му... дори само за секунда, две, преди да сложи отново обичайната си привлекателна маска. В този момент почуствах съжаление към него, дълбоко съжаление.

Сега вече не. Не мога. Не искам. Той счупи врата на Джер само за да ме накаже и в резултат на това аз изгубих правото да твърдя, че любовта и защитата са моята единствена мотивация, единствената ми цел. С един жест на чист гняв Деймън разруши моята последна и вероятно най-опасна илюзия: тази, че всяко човешко същество, дори и най-зловещото, може да се върне от пълно замъгление. Бях изгубена преди, но сега открих себе си..., и искам да извикам на Мис Стиубан, защото тя ни научи на тази песен, и беше лъжа, винаги е била лъжа.

Мразя го.

Изведнъж Джер се размърда в ръцете ми, опитвайки се да си поеме въздух, с очи диви и разфокусирани. Аз го държах, опитвайки се да му дам удобство, докато Стефан проверяваше, тревожно търсейки за знак от собственото си проклятието, по лицето на брат ми. Такъв нямаше. Джер беше добре - ако може да се каже така за някой, който беше станал свидетел на собственото си убийство и съживяване.

„Деймън ме уби” прошепна той задъхано.

Седнах на пода, придържайки го. Стефан седна до мен, изглеждайки напълно победен. Стефан... който се беше научил да не вярва на студеното сърце на Деймън и все още се опитваше да повярва, че може би аз бях права и неговият брат вече не можеше да се спаси... че Деймън беше изгубен, но обратно по пътя към разума и отговорността, докато най-накрая открие себе си. Но нямаше нищо добро в Деймън. Нищо. Когато Деймън уби Джер, той уби надеждата на Стефан, заедно с моята. Бях сгрешила, ужасно сгрешила. Бях сляпа, но сега виждах.

Мразя го.

КРАЙ